— Тук-таме. Не беше често. Само два пъти. Имах усещане, че не е било… както трябва да бъде. От начина, по който мъжете на борда на Вивачия говореха за това, аз подозирах, че би трябвало поне да бъде приятно. Аз бях усетила единствено… натиск, малко болка и влага. И това бе всичко. В един момент се престраших и опитах още два пъти, с различни мъже. Беше… беше хубаво.
Брашън повдигна глава, за да я погледне в очите.
— И сега ли беше хубаво?
Още една истина, с която тя не искаше да се разделя.
— Не, не беше хубаво, а както винаги трябва да бъде. По-рано не бях изпитвала подобно нещо. — Подир това, защото не можеше да понесе мекотата, изникнала в очите му, тя додаде: — Може би заради киндина.
И Алтея извади късчето.
— Остана ми раничка — оплака се жената и измести очи от болката, започнала да се изписва върху лицето му.
— По-вероятно е било заради него — призна той. — Чувал съм, че в някои случаи той се отразява на жените по подобен начин. Повечето от тях го избягват, защото той поражда кървене… Като от месечно течение. — Брашън неочаквано придоби смутен вид.
— Намерил кога да ми каже — промърмори тя. Брашън я бе пуснал. Ефектът на киндина вече отслабваше, заменен от сънливост. А в главата ѝ пулсираше неприятна болка. Тя трябваше да става. Но… Студена стая. Влажни дрехи. Не, щеше да полежи само още минутка. След минутка тя щеше да се надигне и да се върне обратно в уединението си. — Трябва да вървя. Ако ни хванат…
— Зная — отвърна Брашън, но не помръдна. Единствено ръката му помилва тялото ѝ, последвана от тръпка.
— Брашън, ти сам разбираш, че това не може да се повтори.
— Да, разбирам. — Устните му стояха почти прилепени до кожата на тила ѝ, за да я целунат бавно. — Не бива да се повтаря. Нито веднъж след този последен път.
Глава двадесет и първа
Посетители
С въздишка Роника повдигна очи от счетоводните си книги.
— Какво има?
Рейч изглеждаше смутена.
— Дело Трел е във всекидневната.
Роника повдигна вежди.
— И защо ми казваш това?
Обичайно Дело идваше и си отиваше когато си поиска. Тя беше най-добрата приятелка на Малта най-малко от две години насам; тези формалности между момичетата отдавна бяха изчезнали. Рейч беше се втренчила в пода и колебливо каза.
— По-големият ѝ брат е с нея. Керуин Трел.
Роника се навъси.
— В такъв случай ще го приема веднага. Не тук, ще отида при него. Той каза ли защо е дошъл?
За момент Рейч прехапа устната си.
— С ваше разрешение, той каза, че е дошъл заради Малта. Със сестра си.
— Какво? — Роника скочи на крака, като прободена.
— Аз не познавам тази област на вашите обичаи. Но на мен това не ми се виждаше… правилно. Затова ги помолих да изчакат. — Рейч изглеждаше много смутена. — Надявам се, че не съм породила някаква неприятност.
— Не се тревожи — натърти Роника. — Малта сама създаде тази неприятност. Но младият Трел би трябвало да притежава по-добри обноски. Във всекидневната ли каза, че чакат?
— Да. Желаете ли да поднеса напитки?
В лицето на тази социална дилема ролите на господарка и слугиня почти бяха изчезнали. Бяха останали само две жени.
— Да, Рейч — отвърна Роника подир миг колебание. — Права си, случаят е най-добре да бъде разрешен с формалност, а не с гълчене. Дори и ако той се е държал по начин, който заслужава точно такова отношение. — Възрастната жена отново замълча за момент. — Кажи и на Кефрия да дойде, преди да поднесеш. След това изчакай малко и уведоми Малта, че тя има гости. Тя е отговорна за станалото, нека види как е редно да се постъпва в подобни ситуации.
Рейч изпълни гърдите си с въздух — войник, приготвящ се за битка.
Останала сама, старицата прокара длани по лицето си и разтърка очи. За момент тя погледна към счетоводните книги, но поклати глава. Главата и очите вече я боляха от преглеждането им, а въпреки това не бе открила някакъв начин да намали дебита и да увеличи кредита. Ако не друго, неочакваната визита поне щеше да отвлече мислите ѝ от този невъзможен проблем, дори и да беше неприятна. Тя оправи косата си, изправи се и пое към всекидневната. Отлагането само би породило излишно напрежение. Керуин Трел беше съвсем млад, но освен това беше и наследник на могъщо Търговско семейство. Роника трябваше да го постави на мястото му, но без да го наскърбява. Щеше да ѝ се наложи да пристъпва изключително предпазливо.
Пред вратата на всекидневната тя поспря, за да си поеме дъх, и отпусна ръка върху дръжката.