Кефрия се усмихна в отговор.
— В такъв случай ще му я покажем. Малта прекарва толкова малко време там; изненадана съм, че изобщо си е спомнила, че имаме кампсис. Аз лично ще разведа брат ти. Все пак — тя обърна все още усмихнатото си лице към младежа — не бих рискувала да го оставя насаме със златните ми рибки, не и след предишния му опит.
На Роника почти ѝ стана жал за младежа. Той се усмихна принудено и се постара да не показва, че е разбрал същинския смисъл на изреченото.
— Сигурен съм, че разходката ще бъде много интересна.
Роника бе очаквала, че ще ѝ се наложи да поеме контрол над тази ситуация. Ала поне в тази област Кефрия изглежда бе приела пълната си роля. На възрастната жена се наложи единствено да се включва в общите приказки. И да наблюдава. Много скоро тя се убеди, че двете момичета наистина са действали заедно. Дело изглеждаше далеч по-смутена и гузна. Малта също не беше особено спокойна, но бе решителна. Тя съсредоточаваше вниманието и репликите си върху Керуин по начин, на който той не можеше да отвръща. Самият младеж осъзнаваше колко е неподобаваща тази ситуация, но изглеждаше безсилен да се освободи от нея. Като мишка, прикована от погледа на змия. Той се стараеше да остава съсредоточен върху любезностите на Кефрия, а Малта му се усмихваше над ръба на чашата си. Мислено Роника поклати глава. Дъщеря ѝ се бе притеснявала, че Малта е прекалено наивна, за да пристъпи сред обществото; беше се опасявала, че мъжете биха могли да се възползват от нея. Но в случая обратното изглеждаше по-вероятно: Малта наблюдаваше Керуин със съсредоточението на дебнеща котка. Дълбоко в сърцето си Роника трябваше да се зачуди за същинските интереси на внучката си: дали тя проявяваше интерес към самия мъж, или към преследването му? Керуин беше млад; и от малкото, което Роника бе видяла до този момент, очевидно неопитен в подобни игри. Ако Малта го спечелеше прекалено лесно… и той се отзоваваше на вниманието ѝ с прекалена готовност… имаше вероятност тя да го захвърли, за да се насочи към нови цели.
Сега старицата наблюдаваше внучката си с нови очи. Онова, което съзираше, тя не би намерила за достойно нито у някой мъж, нито у някоя жена. Малта се беше превърнала в хищник. И може би беше прекалено късно за намеса. Но кога красивото момиченце се беше превърнало в алчна женска, вместо в жена? Роника осъзна, че започва да одобрява решението на Кайл да върне Уинтроу от манастира. Щом някое от тези деца трябваше да наследи богатствата на рода Вестрит, то Уинтроу бе за предпочитане пред тази непозната Малта.
Мислите ѝ се насочиха към Уинтроу. Дано момчето да се справяше добре. А всъщност би било по-реалистично да насочи колебанията си към оцеляването му. Вече бе пристигнало съобщение от манастира — някой си Берандол се интересуваше за момчето и питаше за завръщането му. Роника бе връчила посланието на Кефрия, защото това беше нейна отговорност.
Имаше моменти, в които на старицата се искаше жестоко да накаже дъщеря си заради нейната отстъпчивост пред Кайл. Роника искаше да я накара да осъзнае всяка частица болка, която този мъж бе съумял да им причини само за месеци подир смъртта на Ефрън. Уинтроу бе на практика отвлечен в робство на борда на семейния си кораб. И само Са знаеше какво бе станало с Алтея.
Имаше моменти, в които тази неизвестност измъчваше Роника най-силно. Тогава тя будуваше и неспирно се опитваше да отгатне съдбата на немирната си дъщеря. Дали тялото ѝ не се разлагаше в някой набързо изкопан гроб? Дали тя живееше някъде в Бингтаун, сред възмутителни условия и немислим труд? В последното Роника се съмняваше. Тя бе разпитвала, но не беше дочула никакви слухове за дъщеря си. Ако Алтея беше още жива, тя беше напуснала Бингтаун. Но при какви обстоятелства?
Само за пет години Бингтаун бе изгубил голяма част от цивилизоваността си. Новодошлите бяха донесли със себе си не само всевъзможни пороци, а и нови, бързо разпространяващи се отношения към прислугата и към жените. Новите заселници бяха предимно мъже. Роника не знаеше как са се отнасяли те към съпругите си в родината, но жените в техните домакинства се отличаваха от робите само номинално. А робите получаваха още по-малко грижа и от животните. Първият път, когато Роника бе видяла един от новодошлите да удря слугата си насред пазара, тя бе застинала на мястото си. Не заради самата постъпка; дори сред Търговците в Бингтаун имаше дребнави тирани, хора, които избухваха срещу слугите или близките си. Обикновено подобни люде си получаваха заслуженото: слуги, които крадяха, лъжеха и влагаха старанието си в отбягването на работата, вместо във вършенето ѝ. Ала удареният слуга на пазара бе треперил мълчаливо; той не бе заплашил своя работодател с напускане, дори не се бе оплакал. И с това си мълчание той бе направил чуждото възразяване невъзможно. Човек се поколебаваше и, усъмнен, се питаше дали ударът не е бил оправдан? Дали мълчанието не утвърждаваше вината на ударения? И тъй никой не се бе застъпил за него.