В днешно време в Бингтаун слугите имаха своите разновидности. Съществуваха истински слуги, като бавачката, които получаваха заплата и запазваха собственото си достойнство и правото да се разполагат с живота си — обикновена работа. Но освен това присъстваха и слугите на новите заселници, които на практика бяха роби: те съществуваха с единствената цел да търчат в отговор на капризите на своите господари. Това не беше законно, но как някой можеше да докаже, че дадено лице е роб, а не обикновен слуга? Когато бъдеха запитани, тези служители незабавно и плахо потвърждаваха, че те са слуги, чиято заплата бива изпращана при семействата им. Мнозина настояваха, че са доволни от живота си, и че сами са избрали въпросния живот. В тези случаи Роника винаги се замисляше с отвращение за заплахите, способни да ги тласнат към подобна лъжа. Явно тези заплахи биваха привеждани в действие, щом робите се страхуваха по такъв начин.
— Приятен ден, Роника Вестрит.
Тя не се сепна — поне с толкова умение разполагаше. Керуин стоеше пред нея, свеждайки глава в почтителен поклон. На свой ред старицата кимна.
— Приятен ден, Керуин Трел. Надявам се, че оранжерията ни ще ти хареса. А ако кампсисът ти се понрави, Кефрия би могла да ти даде калем. Може да изглежда грубо, но ние подрязваме храстите си значително, за да им придадем красива форма. И за да цъфтят по-лесно.
— Разбирам — каза той, искрено. След което ѝ благодари и последва Кефрия. Малта и Дело, доближили главици, ги последваха. Малтиното сдържано раздразнение проличаваше в стиснатите ѝ устни и разперените ноздри. Очевидно тя бе възнамерявала да остане насаме с Керуин, може би най-много в компанията на сестра му. Защо? Може би и самото момиче не знаеше.
Може би това беше най-ужасяващото от всичко: Малта се хвърляше толкова агресивно, без дори да осъзнава последиците от постъпките си.
Но чия вина беше това, немилостиво се запита Роника. Децата бяха раснали под нейния покрив. Тя ги бе виждала често — на масата, в градините, край себе си. И все пак за нея те винаги си бяха оставали децата. Не бъдещите възрастни; не малки хора, които се развиват непрекъснато. Само децата. Например Силдин. Къде беше той сега? Какво ли правеше? Най-вероятно с бавачката, а може би с наставника си. В безопасност, разбира се. Но това беше всичко, което Роника знаеше за него. Прониза я моментен пристъп на паника. Имаше толкова малко време. Дори и сега може би беше прекалено късно. Та как бяха израснали дъщерите ѝ? Кефрия, която непрекъснато търсеше някоя чужда воля, която да замени нейната собствена, и Алтея, която винаги и всякога признаваше единствено само своята воля.
Тя си припомни счетоводните страници, чието непоклатимо отражение на реалността не можеше да бъде променено от никакво усилие на волята. Тя си припомни дълга, който имаше да изплаща на рода Фестрю от Дъждовните земи. Кръв или злато изплащат дълга. Едно неочаквано изкривяване на гледната точка ѝ показа, че това не е неин проблем, а проблем на Силдин и на Малта. Не бяха ли те кръвта, която да изплати дълга? А тя не ги беше научила на нищо. На нищо…
— Господарке? Добре ли сте?
Роника погледна към Рейч. Жената бе влязла, за да събере чашите и чинийките, и с препълнения си поднос бе застанала пред втренчената в празнотата своя господарка. Тази жена, робиня под собствения ѝ покрив, трябваше да наставлява нейната внучка. Жена, която Роника изобщо не познаваше. Нима самото нейно присъствие не представляваше урок? Робството беше нещо приемливо, така ли излизаше? Какви заключения щеше да си извлече Малта за същината на ролята на една жена в задаващото се общество?
— Седни — обърна се тя към Рейч. — Трябва да поговорим. За внучката ми. И за теб самата.
— Джамаилия — тихо каза Вивачия.
Думата го събуди и той отдели буза от палубата, на която бе заспал сред зимното слънце. Беше ясен ден, нито топъл, нито хладен, с приятен вятър. Беше следобедният час, през който Уинтроу трябваше да обръща внимание на кораба, както невежо се бе изразил баща му. Той бе седял близо до носа, където бе кърпил панталоните си и тихо бе разговарял с фигурата. Но не помнеше да е заспивал.