— Извинявай — рече Уинтроу, търкащ очи.
— Нима за какво — отвърна корабът. — Иска ми се и аз да можех да спя като човеците, да обърна гръб на деня и всичките му тежести. И за двама ни е благословия, че поне единият от нас е способен на това. Събудих те, защото реших, че би искал да видиш. Дядо ти казваше, че това е най-красивата гледка към града, от която не се вижда нито един от недостатъците му. Ето ги. Белите кули на Джамаилия.
Юношата се надигна, протегна се и насочи погледа си отвъд водите. Двете врязани в морето скали бяха готови да приветстват приближаващия се кораб в обятията си. Градът обгръщаше крайбрежието между димящото устие на Топлата река и извисяващия се връх на Сатраповата планина. Прекрасни имения и градините им бяха отделени от редици дървета. На скалите отвъд града се издигаха кулите на двореца на сатрапа. Горната част на града. Това бе сърцевината на град Джамаилия. Столицата, чието име носеше цялото сатрапство, центърът на цивилизацията. Тя сияеше в зелено, златно и бяло — същинска скъпоценност сред обков. Белите висоти засрамваха височината и на най-издължените дървета, а наситеността на цвета им принуждаваше Уинтроу да присвие очи. Кулите бяха украсени със злато, а основите им бяха изработени от зелен саденски мрамор. Дълго време юношата разглежда града ненаситно: той за първи път виждаше онова, за което бе чувал тъй често.
Преди около петстотин години по-голямата част от град Джамаилия била опожарена. Тогавашният сатрап поискал неговата столица да бъде издигната в ново, още по-смайващо величие, а всичките ѝ постройки да бъдат от камък, за да не може подобно бедствие да я сполети отново. Той събрал най-добрите си архитекти, творци и зидари; с тяхна помощ и три десетилетия труд дворът на сатрапа бил готов. Втората по височина кула съхранявала покоите на владетеля. Единствената кула, издигаща се по-високо, принадлежала на храма на Са, където сатрапът и неговите най-доверени хора почитали божеството.
Дълго време Уинтроу разглеждаше тази кула, възхитен. Изпращането на служба в този храм беше най-високата чест, към която един жрец на Са можеше да се стреми. Само библиотеката изпълваше седемнадесет зали, имаше и три скрипториума, където двадесет свещеници непрекъснато подновяваха или преписваха книги и ръкописи. Дори самата мисъл за събраното там знание смайваше Уинтроу.
Но тогава мътилка започна да покрива удивлението му. Крес също бе изглеждал смайващо, но това не бе му попречило да приютява алчни люде. И той загърби тази гледка, за да седне на палубата.
— Всичко това е лъжа — отбеляза той. — Измама, която хората сами си причиняват. Те се струпват, създават подобна красота, а подир това се отдръпват да я разгледат и да кажат: Ето, ние имаме души, проницателност, и сме святи, и сме радостни. Ние вложихме всичко това в сградите, та да не ни се налага да се занимаваме с него в ежедневието си. Сега ние можем да живеем с цялата глупост и жестокост, която си искаме, и да потъпкваме всяка склонност към духовност и мистицизъм, която съзрем в съседите си или в нас самите. То вече ни обгражда, не е нужно ние да му мислим. Заблуда, с която хората залъгват сами себе си. Поредният начин, който сме измъдрили да се лъжем.
Вивачия заговори тихо. Ако Уинтроу бе останал прав, той не би чул думите. Но той седеше, притиснал длани към палубните ѝ дъски, затуй те докоснаха душата му.
— Може би човеците са начинът, по който Са е искал да се пошегува със света. Всичко останало ще създам обширно, красиво и вярно на себе си, може би е рекъл той. Само человеците ще бъдат способни на дребна злина и себе си да разрушават. И в най-жестока шега ще пръсна сред тях люде, способни да посягат към нещо повече в себе си. Мислиш ли, че това е сторил Са?
— Това е богохулство — разпалено отвърна Уинтроу.
— Нима? Тогава как ще обясниш цялата онази жестокост на човечеството? Откъде идва тя?
— Тя не идва от Са, а от непознаването на Са. От загърбването му. Отново и отново съм виждал деца, доведени в манастира, момчета и момичета, които си нямат понятие защо са там. Те се гневят и се страхуват, защото са отделени от домовете си тъй рано. Ала след седмици те започват да процъфтяват; те осъзнават величието на Са и се обръщат към него. Няма дете, което да не носи макар и искрица от това величие. Не всички от тях остават: някои биват отпращани обратно, защото не всички са подходящи за живот в подобна служба. И все пак всички те са способни да бъдат създания на светлината, мисълта и обичта. Всички.
— Приятно ми е да чуя, че отново говориш по познатия начин — отвърна корабът.