Уинтроу си позволи да се усмихне горчиво. Той потърка заоблената кожа, където по-рано бе продължавал пръстът му. Този неусетно появил се тик започваше да го дразни. И сега беше така. Юношата рязко скръсти ръце и попита:
— Нима се самосъжалявам толкова силно? И е толкова очевидно?
— Вероятно аз съм по-чувствителна за това от всички останали. И все пак е приятно да те изваждам от това ти състояние. — Тя замълча. — Как мислиш, дали ще ти разрешат да слезеш на брега?
— Съмнявам се. — Уинтроу се постара да прогони раздразнението от гласа си. — Не съм помирисвал суша откакто изложих баща си в Крес.
— Зная — малко излишно отвърна тя. — Ако все пак отидеш, бъди внимателен.
— Защо?
— Не мога да кажа точно. Мисля, че става дума за нещо, което твоята прапрабаба би нарекла предчувствие.
Заради необичайното ѝ звучене юношата се изправи и се обърна да погледне фигурата. Тя гледаше към него.
Всеки път, когато той смяташе, че е свикнал с нея, изникваше подобен момент. Днес светлината бе необичайно силна; ясен ден, подходящ за творене. Може би на тази светлина се дължеше блясъкът ѝ. Зелените очи блестяха, абаносовата коса също сияеше, дори кожата блестеше със съчетаната аура на лакирано дърво и здрава плът. Вивачия се изчерви под погледа му, а в отговор Уинтроу отново усети познатото сблъскване на обичта му към нея и непознаването на истинската ѝ същина. Как беше възможно той да изпитва тази… страст, ако можеше да използва тази дума, към една рожба на дървото и магията? Логиката му не можеше да открие причина за тази обич… беше невъзможно да се мисли за бракосъчетание и деца, отсъстваше стремеж към споделена близост, отсъстваха и онези купища споделени мигове, които да послужат като основа за топлотата и спокойствието, които той изпитваше в нейно присъствие.
— Наистина ли ти се струва толкова противно? — шепнешком го попита тя.
— Не става дума за теб — опита се да обясни Уинтроу. — Просто усещането е толкова необичайно. Като нещо, което ми бива налагано, вместо да изникне от мен самия. Като заклинание.
Следовниците на Са не отхвърляха магията. Самият Уинтроу дори бе присъствал на заклинаване, макар и рядко: дребни магии, които да прочистят рана или да запалят огън. Но тези постъпки бяха представлявали приложения на тренирана воля, съчетана с вродена дарба. А този неочакван прилив на чувство, породен, поне доколкото той можеше да прецени, единствено от продължителното общуване, му се струваше нещо съвсем различно. Той харесваше Вивачия. И сам знаеше това, то беше логично. Съществуваха много причини за това. Тя беше красива, мила и се отнасяше към него с разбиране. Тя беше интелигентна; беше истинско удоволствие да наблюдаваш как тя развива мисълта си. Вивачия беше ученичка, нетърпелива да усвоява всичко. Кой не би харесал подобно същество? Логично беше Уинтроу да харесва кораба. И той го правеше. Но тази оценка беше нещо различно от прилива почти болезнена емоция, връхлитащ в моменти като този. В тези мигове тя му се струваше по-важна от дома и близките, по-важна от живота в манастира. Докато траеха те, Уинтроу започваше да вярва, че най-удовлетворителният край на живота му би бил да се хвърли на палубата ѝ и да потъне в нея.
Не. Целта на живота му бе да постигне пълно разбиране на Са.
— Ти се боиш, че аз ще заема мястото на твоя бог в сърцето ти.
— Струва ми се, че това е много близо до нещата, от които се боя — неохотно се съгласи Уинтроу. — И в същото време не мисля, че това е нещо, което самата ти ми налагаш. По-скоро това е част от същината на живите кораби. — Той въздъхна. — Ако някой ми е поверил тази орис, то това е било собственото ми семейство, собствената ми прапрабаба, когато решила да поръча изработването на жив кораб. Двамата с теб сме като птици, присадени към дърво. Можем да се превърнем в онова, което е отредено въз основа на вродените ни качества, но завинаги си оставаме прикрепени.
Рязък пристъп на вятъра приветстваше кораба в пристанището. А Уинтроу се надигна и отново се протегна. В тялото му бяха настъпили осезаеми промени: ръстът му не се беше променил, но мускулите определено бяха станали по-корави. Онзи ден един поглед в огледалото беше показал, че заоблеността е напуснала лицето му. Промени — по-стройно и по-жилаво тяло. И девет пръста. Но и тези промени не удовлетворяваха баща му. Когато треската му бе отминала и раната бе започнала да зараства, баща му го беше повикал при себе си. Но не за да му каже, че е останал горд от храброто държание, нито за да се поинтересува за ръката му. Не и за да отбележи нарастващата увереност в работата. Не. Отзовалият се Уинтроу трябваше да изслуша колко глупаво бил постъпил и как в Крес имал възможност да бъде приет от екипажа. Възможност, която Уинтроу бил пропилял.