— Всичко беше нагласено — отвърна той на баща си. — Онзи мъж, който спечелил лесно, е бил съучастник, който да примами хората. Аз веднага осъзнах това.
— Зная! — нетърпеливо го прекъсна баща му. — Не става дума за това. Не е трябвало да печелиш, идиоте, а просто да им докажеш, че ти стиска. Ти искаше да покажеш храбростта си, като мълчиш, докато Гантри ти отрязва пръста. Зная, че това беше намерението ти, не го отричай. Но ти само се прояви като някакъв… като някакъв побъркан сектант. Когато те очакваха от теб храброст, ти си се показал като страхливец. А когато всеки нормален човек би проплакал или изругал, ти се държа като фанатик. Така никога няма да си спечелиш уважението на този екипаж. Те никога няма да те приемат за част от тях, още по-малко за ръководител, когото да уважават. О, те може и да се преструват, че те приемат, но в действителност само ще изчакват подходящ момент, за да те подредят. И знаеш ли какво? Ти ще си си го заслужил. И аз също се надявам да си го получиш!
Думите на баща му все още отекваха в паметта му. През дългите дни, последвали този разговор, Уинтроу смяташе, че е започнал да печели уважението на моряците, макар и сдържано. Майлд, който прощаваше със същата бързина, с която се наскърбяваше, първи бе започнал да се държи по-открито с него. Само че Уинтроу не можеше да се отпусне и да приеме това. Понякога, вечер, докато се опитваше да размишлява над изминалия ден, юношата започваше да вярва, че това е заговор. Баща му бе отровил отношението му с останалите моряци. Кайл не искаше синът му да бъде приет; затова той щеше да стори всичко по силите си Уинтроу да си остане отхвърлен. По тази причина, казваше си той, заплетен в сложната логика на тази лудост, никога не биваше да се доверява изцяло на екипажа. Ако го стореше, баща му щеше да открие някакъв начин да използва останалите моряци срещу сина си.
— Всеки ден — тихо каза Уинтроу — за мен става все по-трудно да зная кой съм. Баща ми насажда у мен съмнения и подозрения, суровият живот на борда ме кара да привиквам към жестокостта, която останалите проявяват помежду си, а дори часовете с теб ми влияят и ме отдалечават от свещеничеството. Насочват ме към нещо друго. Нещо, което аз не желая да бъда.
Беше му трудно да изрече тези думи. Те нараняваха него самия в същата степен, в която бяха мъчителни и за нея. Тази споделеност бе единственото, накарало я да замълчи.
— Не мисля, че ще мога да издържа още дълго — предупреди я той. — Нещо ще трябва да отстъпи под постоянното напрежение. И се боя, че това ще съм аз. — Уинтроу я погледна в очите. — До този момент аз живеех ден за ден. Очаквах някой или нещо да промени ситуацията. — Погледът му изучаваше лицето ѝ; диреше реакцията на следващите му думи. — Мисля, че е настъпил моментът да взема истинско решение. Да взема нещата в свои ръце.
Уинтроу замълча в очакване на отговора ѝ. Отговор, който тя не можеше да измисли. Какво намекваше, че ще стори той? Какво можеше да стори едно момче срещу волята на баща си?
— Хей, Уинтроу! Ела да помогнеш! — извика някой откъм средата на кораба.
Повикът на смазващ труд.
— Трябва да вървя — каза юношата и си пое дълбок дъх. — Аз те обикнах. Но…
Той поклати глава, притихнал.
— Уинтроу!
Момчето се затича да се отзове. Погледът на Вивачия следеше вече опитното му изкачване по въжетата. Тази готовност също показваше обичта му към нея. Той все още се оплакваше, често. Все още се измъчваше от болките на раздвоено сърце. Но неговата жалба им позволяваше да разговарят и да научават нови неща един за друг. Сега той смяташе, че няма да може да се справи, ала тя знаеше истината. В него се криеше сила; той щеше да издържи, въпреки неудовлетворението. В един момент двамата щяха да се превърнат в едно цяло. Това беше само въпрос на време. Още от онази първа нощ, която той бе прекарал на борда ѝ, Вивачия бе разбрала, че той е истински орисан да бъде с нея. Това не беше мисъл, която Уинтроу лесно би могъл да разбере. Той дълго се бе съпротивлявал на тази идея. Но дори и в решителните му думи днес тя бе доловила бъдещото развитие на този конфликт. Нейното търпение щеше да бъде възнаградено.
Тя огледа пристанището с нови очи. В много отношения Уинтроу бе отгатнал правилно за покварата, укриваща се под красотата на този град. Разбира се, Вивачия нямаше намерение да потвърждава впечатлението му — и без помощ от нея той успяваше да бъде мрачен. За него щеше да бъде най-добре да съсредоточи мислите си върху чистото в Джамаилия. Пристанището изглеждаше толкова красиво в блясъка на зимното слънце.