Гледката беше позната и същевременно съзирана за първи път: споменът на Ефрън бе запечатал перспективата на човешки взор, а не на кораб. Той се бе съсредоточавал върху самото пристанище, търговците и архитектурното постижение. Той не бе забелязал ивиците мръсна вода, изливащи се от градската канализация. Не би могъл да подуши с всяка пора на корпуса си миризмата на притаили се змии. Вивачия плъзна поглед по застиналите води, но не откри и следа от коварните създания. Те се криеха по-надолу, гърчещи се около мекото пристанищно дъно. Някакво предчувствие я накара да погледне към частта на пристанището, където се поклащаха робските кораби. Тяхното зловоние бе загатнато в повея. Миризмата на змии се смесваше с тази на смърт и фекалии. Именно там плетениците бяха най-гъсти, там, под тези плаващи затвори, натежали от мъка. Когато Вивачия бъдеше разтоварена и в трюма ѝ бъдеха извършени нужните приготовления, тя също щеше да заеме мястото си до тези съдове, готова на свой ред да бъде натоварена с отчаяние. Денят бе слънчев, но тя потрепери заради мисълта за змиите.
Роника седеше в кабинета, някога принадлежал на Ефрън. Сега помещението бавно привикваше към нея.
Именно в тази стая тя чувстваше най-силно близостта му. И точно в тази стая той ѝ липсваше най-силно. През месеците подир смъртта му тя постепенно бе разчистила неговите документи, за да ги замени със своите пръснати листи. И въпреки това присъствието на Ефрън все още се усещаше в самата обстановка. Огромното бюро беше прекалено голямо за нея. И столът зад него беше прекалено голям — седейки в него, Роника се чувстваше като малко дете, преструващо се на възрастен. Сувенири от пътуванията му изпълваха кабинета. Огромен гръбначен прешлен от някакво морско създание изпълняваше ролята на табуретка за крака; имаше цяла полица, заделена за фигурки, раковини и чудати бижута. За нея беше проява на някаква чудата интимност да разгръща счетоводните си книги върху лъскавия плот на бюрото му, да оставя чашата и вече забравената плетка върху подлакътника на креслото край огъня.
Тя бе започнала да идва тук, за да размишлява над проблеми, опитвайки се да използва все още долавящото се ехо от личността на Ефрън, за да предположи какво би я посъветвал съпругът ѝ, ако все още беше жив. По същата причина Роника бе дошла и сега. Тя се беше отпуснала на дивана от отсрещната страна на огнището, захвърлила пантофите си на пода. Старицата носеше мека вълнена роба, захабена от двугодишно носене и въпреки това удобна. Сама бе наклала огъня и сега наблюдаваше отслабващите му пламъци. Пукотът и топлината бяха успокояващи, ала така и не я доближаваха до някакъв отговор.
И в един момент Роника реши, че Ефрън само би свил рамене и би възложил на нея да се оправи с този проблем. Точно тогава някой почука на масивната врата.
— Да?
Тя бе очаквала Рейч, но влязлата се оказа Кефрия. Дъщеря ѝ беше облечена в нощница и бе сплела тежката си коса за през нощта, но въпреки това носеше поднос с димящ съд и големи чаши. Роника подуши кафе и канела.
— Вече бях се отказала да те чакам.
Кефрия не отговори директно.
— Реших, че след като така или иначе не мога да заспя, поне да се разсъня. Кафе?
— Не бих отказала.
Такъв беше мирът, на който майка и дъщеря се бяха спрели. Двете избягваха да разговарят, а когато все пак го правеха, темите засягаха само най-тривиални неща. И двете отбягваха всичко, което би могло да предизвика спор. И тъй като по-рано Кефрия не се бе отзовала на поканата за разговор, Роника бе сметнала, че това е причината. И с горчилка бе размишлявала, че Кайл ѝ е отнел не една, а и двете дъщери: той беше прокудил едната, а другата бе изолирал. Но ето че Кефрия се беше появила. И старицата неочаквано откри, че е решена да си върне поне частица от дъщерята.
Докато приемаше димящата чаша, тя каза:
— Днес ти ме впечатли. Останах горда.
Лицето на Кефрия се изкриви заради горчива усмивка.
— О, аз също бях много горда от себе си. Собственоръчно съумях да разгромя коварния заговор на едно тринадесетгодишно момиче. — Тя се настани в креслото на баща си, остави пантофите си на пода и сви крака под себе си. — Това не е точно победа, с която човек би могъл да се гордее, майко.
— Аз отгледах две дъщери — меко изтъкна Роника. — Зная колко болезнена е победата понякога.
— Не и над мен — сухо каза Кефрия. С презрение към себе си тя допълни: — Не мисля, че вие двамата с татко някога сте се карали заради мен. Аз бях образцово дете, никога не се противях, придържах се към всичко, което ми се кажеше, и печелех ползите от тази добродетел. Или поне последиците, които смятах за ползи.