— Но тя е още дете — умолително каза Кефрия. Сякаш съгласието на майка ѝ по някакъв начин можеше да измени фактите, наложени от потока на времето.
— Това е така — предпазливо се съгласи старицата. — Но няма да бъде дете още дълго. Тя трябва да бъде готова.
Глава двадесет и втора
Планове и заплахи
— Тъй, тъй. Нещата явно не се развиват по начина, очакван от капитан Кенит, краля на пиратите?
— Млъкни.
В тросването на Кенит се долавяше по-скоро умора, отколкото гняв. Изминалият ден бе се оказал мъчителен. Те бяха забелязали жив кораб, тумбест търговски съд с класически корпус. Съдът се бе намирал далеч пред тях, подбиращ път през плитчините на Поредния канал. По дълбокото му нагазване бе личало, че той е натоварен с богат товар. Поне трябваше да успеят да врежат кораба в сушата. Мариета бе вдигнала платна и се бе приближила достатъчно, за да се чуят виковете на фигурата на носа, насочваща кормчията. Бе се приближила достатъчно, за да могат да бъдат различени лицата от екипажа на Търговския кораб; достатъчно близо, за да бъдат чути виковете им, предизвикани от разпознаването на Гарвановия стяг. Соркор бе изстрелял веригите си, но корабът се бе плъзнал в последния момент. Побеснелият Кенит бе наредил обстрел с огнени снаряди и Соркор неохотно се бе подчинил. Един от тези снаряди бе намерил целта, подпалвайки платно. Ала секунди подир попадението платното бе рухнало на палубата, където моряците припряно го бяха угасили. И с всеки изминал момент по някакъв невъзможен начин живият кораб се бе отдалечавал от тях.
Кенит бе крещял до прегракване към хората си, изискващ платна, гребла — всички средства, които биха ускорили кораба. Но по прищявка на самите богове бе изникнала една от онези внезапни зимни бури, които пръсват ветровете във всички възможни посоки. Бяха започнали да се изливат потоци сивкав дъжд, пречещи на видимостта. Ругаещият капитан лично се беше покатерил на мачтата, за да различи живия кораб. Напрегнатите му сетива успяха да го зърнат на няколко пъти, всеки път все по-далече. В един момент преследваният кораб се бе скрил отвъд един нос, а когато Мариета заобиколи скалата на свой ред, живият кораб беше изчезнал. Просто изчезнал.
Сега беше привечер, нощният вятър издуваше платната на Мариета, а монотонният дъжд бе секнал. Пиратите стъпваха на пръсти около Кенит, без да осъзнават, че изпепеляващият му гняв е изчезнал отдавна. Капитанът стоеше на кърмовата палуба, загледан назад, и търсеше спокойствие.
— Предполагам, че сега дължиш на Соркор още един робски кораб, нали? — великодушно припомни талисманът.
— Ако те откъсна от китката си и те изхвърля извън борда, дали ще потънеш?
— Да проверим — съгласи се личицето.
Кенит въздъхна.
— Високата ти цена е единствената причина, поради която продължавам да те търпя.
Дребното лице размърда устни насреща му.
— Интересно дали и за курвата ще казваш така?
Кенит стисна очи.
— Няма ли да млъкнеш и да ме оставиш на мира?
Той чу зад себе си леки стъпки и шумоленето на плат.
— На мен ли говореше? — попита Ета.
— Не.
— Стори ми се, че каза нещо… искаше да останеш сам? Мога да се върна в каютата, щом предпочиташ. — Тя помълча за момент, сетне додаде — Но бих предпочела да остана с теб. Стига да кажеш.
Уханието на парфюма ѝ достигна до него. Лавандула. Връхлетян от нерешителност, Кенит извърна глава към нея. Тя направи реверанс: дама, приветстваща своя лорд.
— О, моля те — невярващо изръмжа той.
— Благодаря ти — отвърна тя. Чехлите ѝ отново затрополиха меко и в следващия момент Ета се озова до него. Без да го докосва. Тя знаеше, че не бива да проявява подобна фамилиарност. Тя не се и облегна на перилото край него. Вместо това остана изправена, отпуснала ръка върху дървото. И гледаше към него. В един момент Кенит не можеше да издържа повече и отново извърна лице към нея.
А тя му се усмихна. Сияйно. Лъчезарно.
— Прекрасно — прошепна гласец откъм китката му. Кенит трябваше да се съгласи. Ета сведе очи и се загледа встрани, може би засрамена. Тя носеше поредният нов костюм. Пиратът, комуто Кенит бе възложил да я доведе на борда, бе изпълнил нареждането и ѝ беше предоставил вана с топла вода, за да се окъпе. Ала за дрехите доста се бе затруднил. Очевидно беше, че грубите моряшки одежди не са подходящи за дамата на капитана. Затова с голямо безпокойство ѝ бе предоставил нощната риза на капитана, а подир това колебливо ѝ бе предложил няколко топа скъп плат от последната им плячка. В началото Кенит се бе раздразнил от това прахосничество, ала впоследствие се беше примирил. Поне игли и конци не липсваха на борда на един платноходен съд, а освен това шиенето предоставяше занимавка на Ета. В крайна сметка капитанът промени първоначалното си мнение и заключи, че морякът е постъпил брилянтно. Докато шиеше, тя нямаше да го безпокои. Дрехите, които тя изработваше за себе си, не приличаха на нищо, виждано от Кенит досега. И бяха изненадващо съобразени с живота на борда.