Може би двамата бяха дошли, за да го запалят. Нали при последното идване на Мингсли Парагон го беше подразнил. Може би прекупвачът щеше да хвърли фенера по него. Тогава стъклото щеше да се строши и горящото олио щеше да плисне по дъските. И Парагон щеше да умре тук, сред крясъци, безпомощен: бавна и мъчителна смърт.
— Още малко остана — обеща Мингсли на спътника си.
— Това е третият път, в който чувам това — оплака се друг глас. Неговият акцент напомняше за Калсид по същия начин, по който думите на Мингсли извикваха представата за Джамаилия. — Два пъти вече паднах, коляното ми кърви. За твое добро ще бъде всичко това да си е струвало.
— Струва си, струва си. Само почакай да го видиш.
— В тази мъгла няма да мога да видя нищо. Какво пречеше да дойдем през деня?
Мингсли наистина ли се поколеба, преди да отговори?
— Из града е плъзнало някакво неблагоприятно настроение; на Търговците не се харесва идеята някой извън техните кръгове да закупи жив кораб. Ако те знаеха, че ти проявяваш интерес… Как да ти кажа, вече получих няколко не толкова загатнати предупреждения да не се доближавам до това място. Макар че когато попитам защо, за ответ получавам единствено лъжи и оправдания. Те ми казват, че единствено бингтаунските Търговци могат да притежават жив кораб. Питаш ги защо, а те ти хвърлят още лъжи в лицето. Противоречало на традициите им, казват. Но това е само прах в очите. Истината е съвсем друга, далеч по-различна от всичко, което аз очаквах, когато за първи път подех преговорите. Тъй! Пристигнахме. Той е увреден, а въпреки това пак изглежда величествено.
През цялото време гласовете се бяха приближавали. Едновременно с това у Парагон беше нараствало някакво лошо предчувствие, но той не го допусна в гласа си, а прогърмя решително:
— Величествено? Това не е думата, която ти употреби по мой адрес при последната ни среща. Тогава ти ме обяви за грозен.
Със задоволство той чу как двамата мъже се сепват.
Мингсли се опита да звучи наперено — трудно нещо, когато гласът ти трепери:
— Трябваше да очакваме това. Все пак живият кораб не е наречен така случайно.
Последва метално простъргване. Парагон предположи, че някакъв фенер е бил открит, за да увеличи сиянието. Миризмата на горящо олио се усили.
Корабът се раздвижи неспокойно и скръсти ръце пред гръдта си.
— Е, Фирт, какво ще кажеш? — рече Мингсли.
— Смайващо — промърмори другият. В гласа му се долавяше неподправено възхищение. Веднага след това той се покашля. — Но пак не разбирам защо трябваше да дойдем тук през нощта. По-точно, неразбирането ми е само частично. Зная, че ти искаш моята финансова подкрепа. Но защо ми е да ти помагам да събереш три пъти повече от стойността на обикновен кораб с такъв размер, за да го похарчиш за прогнила бъчва с насечена фигура на носа? Пък дори и да умее да говори.
— Защото този кораб е изработен от магическо дърво. — Мингсли изрече тези думи с тона на човек, разкриващ голяма тайна.
— Е, и? Всички живи кораби са изработени от този материал.
— Но защо? — победоносно отвърна другият. — Защо да построяваш кораб от магическо дърво: субстанция, която е тъй ужасяващо скъпа, че за изплащането ѝ е необходим трудът на цели поколения? Защо?
— Всеки знае защо — изсумтя Фирт. — Тези кораби се съживяват и с тях се плава по-лесно.
— Тогава ми кажи: ако си запознат с тези качества на магическото дърво, би ли склонил да се отречеш от богатствата на няколко родови поколения, само за да се сдобиеш с подобен съд?
— Не бих. Но Търговците от Бингтаун са луди. Това също е известно на всеки.
— Толкова луди, че и последното тяхно семейство е заможно — изтъкна Мингсли. — На какво според теб се дължи това?
— На трижди проклетия монопол, който те държат над най-удивителните стоки в света. Мингсли, за тези неща бихме могли да поговорим и в гостилницата, на по чаша горещ сайдер с подправки. Студено ми е, целият подгизнах от тази противна мъгла, а коляното ме стрелка като отровено. Бъди така добър да минеш направо на въпроса.
— Ако си го наранил върху някоя черупка, то наистина е отровено — вметна гръмовният глас на Парагон. — Много вероятно е мястото да се подуе и загнои. Твоят приятел ти уреди най-малко седмица болка.
— Мълчи! — просъска Мингсли.
— И защо да мълча? — подразни го Парагон. — Задето те е шубе да не те заварят тук, зает да се бъркаш в неща, които изобщо не те касаят? И да говориш за нещо, което никога няма да притежаваш?