— Не! — изкрещя Парагон към мрака. Той започна да обсипва собствените си дъски с удари. — Не!
Той крещеше в отказ и опълчване. И безнадеждност. Двамата не го слушаха. Никой не го слушаше. Точно в това се състоеше проблемът. Те винаги загърбваха онова, което Парагон им казваше. Те щяха да го спуснат във водата, а той трябваше да ги убие. Отново.
— Змия!
Гласът на Алтея отекна звънлив и ясен като нощта, която ги обгръщаше. Тя стоеше вкопчена с измръзнали пръсти, стъпила здраво върху наблюдателната платформа. Очите ѝ напрегнато се взираха в тъмата, за да следят създанието. Под нея трополяха припрени нозе, викове подемаха нейното предупреждение. Люковете биваха отваряни с трясък; целият екипаж изскачаше, за да помогне в отблъскването на тази поредна атака.
— Къде?
— Три румба от щирборда, сър! Голяма е.
Всички змии бяха големи, мрачно си помисли тя, докато заповядваше на изнурените си пръсти да се задържат по-здраво. Беше ѝ студено, спеше ѝ се, а зарастващата рана върху главата ѝ все още пулсираше. В студени нощи като тази туптенето прерастваше в тъпа агония. Треската ѝ бе отминала преди дни, а Релър се бе погрижил да отстрани шевовете, когато сърбежът бе станал непоносим. Неговата тромавост и грубиянското шегуване с болката ѝ бяха хилядократно за предпочитане пред предпазливата тревога, която Алтея разпознаваше в Брашъновите очи всеки път, когато той се окажеше край нея. Да върви по дяволите. Тя мислеше за него в момент, когато собственият ѝ живот зависеше от съсредоточението ѝ. Къде беше изчезнала змията? Само преди момент Алтея я беше изгубила.
Тя получи отговор на въпроса си: корабът рязко се люшна към щирборда. Краката ѝ се хлъзнаха върху заледената повърхност; оказа се, че животът ѝ зависи от хватката на грохналите пръсти. Несъзнателно Алтея обви ръка около едно въже и се вкопчи. На палубата под нея капитан Сичъл псуваше и крещеше на ловците да направят нещо, да застрелят проклетия червей, преди той да ги е потопил! Ала още докато те тичаха към борда с опънати лъкове, змията се бе отдръпнала и ги побутваше от другия борд. Това не беше рязък сблъсък, а постоянен натиск нагоре, както акула докосва с муцуната си плаващ труп. Корабът се наклони; някои от моряците не успяха да се задържат изправени.
— Къде е? — гневно попита капитанът. Алтея и останалите наблюдатели присвиваха очи към мрака. Студеният вятър се стрелкаше край нея, вълните се издигаха високо; змии ѝ се привиждаха сред всяка вълна. Но при опит да се съсредоточи върху зърнатото излизаше, че това е било дело на въображението ѝ.
— Отиде си! — извика един от другите наблюдатели. Алтея горещо се надяваше той да се окаже прав. Тази лудост бе продължила прекалено дълго; твърде много дни и нощи на неочаквани произволни атаки и последващото ги напрежение. Понякога змиите се извиваха редом с кораба, над водата, неизменно извън обсега на лъковете. Имаше случаи, в които се струпваха по няколко чудовища, проблясващи с люспите си на зимното слънце — синьо, алено, златисто и зелено. А понякога, като тази нощ, атаката биваше провеждана от едничко, ала огромно създание, което сякаш извличаше удоволствие присмехулно да изтъква лекотата, с която би могло да отнеме живота им.
Тези змии не бяха непознати на Алтея. В минали времена те бяха се срещали достатъчно рядко, за да бъдат смятани за легенда; понастоящем определени райони от Външността гъмжаха от тях; отделно чудовищата следваха и робските кораби през Вътрешния проход. По време на пътуванията си с Вивачия Алтея бе виждала няколко змии, но винаги от разстояние, никога като заплаха. Близостта до тяхната жестокост ги караше да изглеждат като нещо ново.
В следващия момент корабът се наклони. Силно. Хоризонтът се разклати и неочаквано Алтея изгуби опора изпод краката си. За момент тя увисна на реята, като знаме. На наклонената палуба под нея войниците крещяха, също подхлъзнати. Младата жена сви корема си и успя да се закачи с единия си крак за въжетата. Едва стъпила стабилно, корабът се наклони още повече. Змията бе изникнала под него и сега накланяше корпуса към десния борд.
— Дръж се! — изрева някой. Последва пронизителен крясък.
— Тя го изяде! — пищеше глас. Гръмнаха гласове:
— Видяхте ли това? Кого налапа? Глътна го като смокиня! Това иска гадината!
Корабът се изправи. Сред хаоса от гласове Алтея ясно долови ругатните на Брашън.
— Сър! — отекна отчаяният му глас. — Дали да не поставим няколко ловци на кърмата, за да не позволяваме на гадта да се доближава до руля?
— Действайте! — остро нареди капитанът.