Отново затрополиха нозе. Алтея се вкопчваше замаяно. Гадеше ѝ се не само от клатенето на кораба, а и от внезапността на смъртта, която ги беше споходила. Тя знаеше със сигурност, че змията ще се върне. И щеше да разклаща кораба, също както някой палавник брули череши. Според нея създанието не беше достатъчно силно, за да обърне кораба, но пък нямаше как да бъде сигурна. В никой момент от пътуването брегът не беше ѝ се струвал тъй далечен. Тя копнееше за земя, за твърда земя, която няма да се поклаща под нея и няма да прикрива човекоядни скотове, готови да изригнат по всяко време.
Тя продължаваше да стои на омразния си пост — омразен, защото я принуждаваше да вижда всичко, случващо се на палубата. Но това тя не трябваше да знае, напомни си Алтея. От нея се искаше да проявява бдителност и да предупреди навреме. Готовност, която можеше да спаси нечий живот. Очите я боляха от непрестанното взиране в тъмното; ръцете ѝ приличаха на ледени куки. Вятърът не позволяваше никаква топлина да се задържи в тялото ѝ. Ала, припомни си тя, същият този вятър издуваше платната им. Скоро те щяха да напуснат тези змийски води. Скоро.
Нощта обгърна кораба още по-плътно, защото облаци покриха и звезди, и луна. Единствената светлина идваше от фенерите на самия съд. Долу на палубата моряците майсторяха нещо.
Алтея се движеше бързо и често, като паяче върху нишки влажна паяжина, в опит да не допуска тялото ѝ да се вкочани. Дежурството ѝ бе станало почти напразно сред тези условия. Сега тя можеше да се надява единствено на някакъв слаб луминесцентен проблясък сред океанската повърхност.
Най-накрая корабната камбана оповести края на дежурството. Сменена, Алтея бързо се спусна долу — умората и студът не пречеха на грациозността ѝ. С котешко умение тя се отпусна върху дъските и за момент остана неподвижна, сгряваща сковани ръце.
Там тя получи полагащата ѝ се дажба ром, разреден с гореща вода. Девойката обгърна канчето между почти безчувствени длани и се постара да извлече топлина от него.
Във всеки един друг момент тя би отпразнувала края на смяната си, като си легне, ала не и тази нощ. Из целия кораб товарът биваше пристяган, за да не се разпръсне при нова евентуална змийска атака. На палубата ловците изработваха нещо, включващо много осолено месо и около деветдесет метра въже. Те ту се смееха, ту ругаеха, но неизменно се заричаха, че змията щяла да съжалява, задето е зърнала този кораб: погълнатият бе един от другарите им. Алтея също го беше познавала; тя бе работила редом с него на мечите острови. Беше ѝ трудно да осмисли категоричността на смъртта му. Всичко се беше случило тъй бързо.
На нея се струваше, че псувните и заплахите на ловците звучат празно и безсилно, като хленча на дете, неочаквано изправило се срещу неизбежността на съдбата. Сред студения мрак техният гняв изглеждаше жалък. Тя не вярваше, че те биха могли да надвият създание като змията. Коя ли гибел би била по-мъчителна: да бъдеш изяден жив или да се удавиш? Алтея не достигна до отговор, а прогони тази мисъл, за да се потопи в работа. Цялата палуба беше обсипана с предмети, разпръснати от последната змийска атака. Всичко това трябваше да бъде внимателно подредено. В трюма имаше моряци, които работеха на помпите — целостта на корпуса не беше нарушена, ала при разклащането си корабът бе поел вода. Тъй че нямаше заплаха от скука.
Нощта се влачеше като гъст катран. Напрегнатата бдителност деградира до състояние на нервност и умора. Когато всичко бе пристегнато, когато стръвта бе заложена и капанът приготвен, всички зачакаха. И все пак Алтея се съмняваше, че някой друг освен ловците се надява, че змията ще се върне и ще им даде възможност да вкусят мъст. Ловците бяха хора, чийто живот се основаваше на успешното убиване. Те не можеха да приемат тази рязка смяна на ролите, в която друго създание ги бе издебнало и успешно бе унищожило един от другарите им. За ловците това означаваше, че змията трябва да се върне на всяка цена, за да бъде убита. Така те виждаха правилната подредба на света. Моряците, от своя страна, бяха хора, които живееха с постоянното знание, че в един неизбежен момент океанът ще ги погълне. Най-близкото до победа нещо, на което те можеха да се надяват, бе да заявят на смъртта, че тя ще трябва да дойде за тях на следващия ден. Моряците се стараеха единствено да изминат колкото се може по-голямо разстояние.
Онези без конкретни задачи подремваха върху палубата, избрали си ъгълчета, където човек да може да се настани здраво. Онези, които не можеха да заспят, се бяха залепили до перилата. Те не се доверяваха на наблюдателите, покатерени над мачтите.