Алтея също се бе облегнала по този начин, вперила поглед в нощта, когато усети Брашън да се настанява край нея. Тя го разпозна без дори да се обръща. Може би тя бе опознала същината на движенията му, а може би несъзнателно бе доловила миризмата му във въздуха.
— Ще се справим — увери я той.
— Разбира се — отвърна Алтея, макар и без голяма увереност. Въпреки опасността, която все още заплашваше всички им, сега тя мислеше единствено за смущението, изпитвано от близостта на Брашън. Младата жена би била много благодарна, ако можеше да си спомни с безстрастна точност всичко станало и изговорено онази нощ. Тя не бе сигурна какво да вини — приспивателното в бирата, удара по главата или киндина — но във всеки случай не беше изцяло сигурна, че си спомня всичко. Така и не можеше да осмисли причината, накарала я да го целува. Може би, мрачно си помисли Алтея, тази ѝ невъзможност да си припомни е обусловена от нежелание.
— Добре ли си? — попита Брашън с тих глас, който придаваше на въпроса далеч по-дълбоко значение.
— Не мога да се оплача. Ами ти? — с непоколебима любезност отвърна тя.
Брашън се усмихна. Алтея не гледаше към него, но разпозна мимиката в гласа му.
— Аз също. Когато пристигнем в Кандило, всичко това ще ти се струва като лош сън. Ще си припомняме на по чаша и ще се смеем.
— Може би — неутрално каза тя.
— Алтея…
Брашън не успя да довърши: точно в този момент корабът рязко се разтърси и започна да се издига. Алтея паникьосано се вкопчи в перилото и стисна пръсти. Струваше ѝ се, че морето се надига към нея.
— Отдръпни се от борда — остро ѝ нареди Брашън. Самият той се оттласна към кърмата с вик: — Хвърлете ѝ стръвта! Довлечете я и ѝ я хвърлете!
Палубата под нозете ѝ продължаваше да се криви. Отвсякъде долитаха гневни и ужасени викове. Корабът също изпищя, ужасяващ пукот на дърво, привикнало да бъде обгърнато от вода, а не изтиквано от нея. Гъвкавостта на кораба, позволяваща на съда да устоява на морето, сега биваше обърната срещу него. Алтея почти можеше да усети напрежението в дъските, защото цялата корпусна структура бе подложена на натиск. Тя откри, че е стъпила върху парапета, вместо да стои до него, все така вкопчена с две ръце. До нея палубата продължаваше да се накланя. Гладка и изтъркана, повърхността ѝ не предлагаше никакви опори, които да улеснят отдръпването. Под нея черното море неочаквано закипя: опашката на змията разцепи океана, за да придобие по-удобна позиция.
Над нея някакъв моряк изрева в неочаквана и безпомощна ярост. Той не беше успял да се задържи и сега се хлъзгаше по наклонената палуба към нея. Мъжът нямаше да се сблъска с Алтея. Ако тя останеше на мястото си, нищо нямаше да я заплаши. Той щеше да се сблъска с перилата и вероятно да падне в морето, но тя щеше да остане в безопасност. Стига да останеше на мястото си.
Вместо това тя отдели едната си ръка и я протегна към него. Другарят ѝ се сблъска с парапета, тя го сграбчи за дрехата и неочаквано двамата висяха, задържани към кораба единствено от нейния захват и един от краката му, обгърнал перилото.
— Не — простена Алтея, усетила мускулите ѝ да стържат от напрежение. Двамата стояха вкопчени един в друг и в кораба. Ръцете на моряка я стискаха до задушаване; той инстинктивно се опитваше да се покатери обратно — по нея. Под тях водата кипеше.
Отвъд тях, близо до кърмата прозвуча вик на усилие. Огромна мрежа, пълна с късове мазно мече месо, бе хвърлена зад борда. Алтея зърна последвалата я верига. Едва докоснала водната повърхност, огромна паст изникна сред вълните, за да погълне мрежата. Люспестият врат изникна съвсем близо до Алтея, тя можеше да го докосне. Девойката зърна редове зъби и огромни очи, подир това змийското туловище изчезна.
Последва победоносен крясък, последван от настойчивите викове на Брашън да опъват! Палубата се изправяше със същата внезапност, с която се беше и наклонила, а приготвеното въже се извиваше и губеше нови и нови дължини, сякаш към него бе прикрепена котва. Алтея и другарят ѝ неочаквано се озоваха върху парапета, вместо да висят край него. И двамата трескаво се раздвижиха, за да стъпят обратно вътре. Въжето на примамката неочаквано се изопна; целият съд потръпна от този опън. Сред стържене на дърво огромният кнехт, към който краят на въжето бе прикрепен, се откъсна. Последвалите го привързани бъчви отнесоха част от парапета. Макар и празни, те изчезнаха под водата, като каменни.
Корабът още не се беше изправил, а моряците тичаха към бордовете, за да се вгледат във водата. Всички диреха да зърнат някакъв признак от изчезналата змия. Те бяха напрегнати, притихнали и неподвижни. Тихият глас на един от ловците обяви: