— Тя не може да остане под водата вечно. Не и с всичките тези бъчви.
Самата Алтея не беше толкова сигурна. Откъде можеха да знаят какви са способностите на една змия? Може би редиците зъби щяха да съумеят да разкъсат връзката между примамката и бъчвите. А може би змията притежаваше такава сила, че с лекота би могла да отнесе бъчвите до самото дъно, без да изпита затруднение.
Сякаш в отговор на мисълта ѝ край другия борд се разнесе неочакван крясък:
— Ето ги, току-що изскочиха! Гледайте! Не, тя отново се гмурна!
Алтея понечи да прекоси палубата, но бе спряна от крясъка на помощника:
— Стига сте зяпали! Махаме се, докато проклетата гадина е заета.
— Няма да я преследвате и убиете? — смаяно попита един от ловците. — Не искате да бъдете първият кораб, отнесъл главата и кожата на мъртва змия в пристанището си? Човек би събрал една година почерпки само с разказването на подобна история!
— Искам да се прибера в пристанището жив — кисело отвърна помощникът. — Вдигнете още платна!
— Капитане? — не се отказваше ловецът.
Капитан Сичъл стоеше загледан в мястото, където змията бе изникнала за последно. Тялото му бе застинало от омраза; личеше, че той копнее да се впусне подире ѝ с безмозъчната упоритост на ловна хрътка. Самата Алтея също бе затаила дъх. Не, не, не, не, не, мислено крещеше тя.
Ловците вече започваха оживено да говорят помежду си за харпуни, лодки и екипажите им, когато капитанът рязко тръсна глава.
— Не — тихо и със съжаление каза той. И повтори по-високо, по-ясно: — Не. Би било глупаво. Ние разполагаме с пълен трюм, няма да рискуваме товара си. Пък и съм чувал, че самият допир до змийска кожа е достатъчен, за да вцепени мускулите. Нека проклетията да си върви. Стръвта, която тя погълна, може да я убие. А ако се върне, тогава ще се бием с нея. Но ние трябва да се махнем. Да вървят по дяволите бъчвите.
Алтея очакваше, че това нареждане ще бъде изпълнено с оживление, ала в движенията се забелязваше неохота. Мнозина поглеждаха към черните води, където за последно бяха зърнали змията. Ловците не криеха гневното си раздразнение — някои захвърляха лъковете си, други държаха своите оръжия готови за стрелба и продължаваха да оглеждат океана, готови да прострелят змията. Алтея се надяваше, че чудовището няма да се появи повече.
Тя започна да се катери по въжетата. На ръба на света слънцето се канеше да изплува от дълбината. Сивкаво сияние указваше мястото, от което светилото скоро щеше да се издигне. Колкото и нелогично да беше това, девойката вярваше, че ако слънцето успееше да изгрее преди завръщането на змията, те щяха да оцелеят. Нещо в нея инстинктивно копнееше за светлината на деня, за края на този проточил се кошмар.
Змията изникна край кораба като издигащ се във водовъртеж ствол. Създанието разкъса водната повърхност, разперило челюсти и тръскащо глава в опит да се освободи от куката. Това тръскане откъсваше кървави капчици от пастта му. Пръските слюнка полетяха към платната. Една от тях удари бузата на Алтея, предизвиквайки изгарящо усещане. Девойката проплака и веднага се обърса с ръкав. Ужасяваща скованост се разпространяваше от мястото на изгарянето. Долетелите викове показваха, че тя не е единствената поразена. Младата жена се вкопчи във въжетата и се постара да запази спокойствие. Дали това попадение щеше да се окаже достатъчно, за да я убие?
На палубата ловците крещяха победоносно и се струпваха край борда, където змията се гърчеше и се опитваше да се освободи от погълнатата стръв. Веригата подрънкваше по зъбите, а бъчвите подскачаха недалеч. Откъм кораба звъннаха стрелите от първия залп, полетяха харпуни. Някои ловци надхвърлиха или се прицелиха прекалено близо, но имаше и други, които уцелиха. Змията протръби болезнено и се хвърли обратно. Ревът ѝ бе пронизителен, по-скоро наподобяващ писъка на жена, отколкото рева на бик. Привързаните бъчви също изчезнаха — като пукнати мехурчета.
Над Алтея се разнесе стреснат вик. Морякът полетя надолу и се удари върху една рея. Тя успя да сграбчи ръкава на ризата му, само че тялото отново се наклони, натежа и поднови полета си; стисканият от Алтея плат се раздра. След миг другарят ѝ се стовари върху палубата. Девойката остана да се взира в парчето ръкав, останало в ръката ѝ. Змийската слуз бе разяла дебелия памучен плат с лекотата, с която молците поглъщат вълна.
Какво ли причиняваше тази разяждаща лига на лицето ѝ? Тази мисъл, бе последвана от друга, още по-тревожна, накарала я да изкрещи: