— Змийската лига разяжда платната ни!
Други викове потвърдиха предупреждението ѝ. Двама моряци бавно отнасяха до палубата друг поразен, с обгорени ръце. Неговата глава се поклащаше безпомощно; от устата и носа му капеше течност. Той все още се намираше в съзнание, но не изглеждаше способен да възприема. Това представляваше отвратителна гледка.
Ала още по-ужасяващ бе видът на празнините, изникващи сред платната. Под напора на вятъра платът, образувал дупки, започваше да се разкъсва. Капитанът непрекъснато оглеждаше мачтите и се опитваше да сравни скоростта, която корабът развиваше в момента, и времето, от което биха се нуждаели за издигането на новите платна. Изглежда той възнамеряваше да се отдалечи колкото се може повече от змийските води, преди да смени платната. Алтея одобряваше този замисъл.
Крясък откъм кърмата я накара да се обърне. От мястото си тя не можеше да види, но разнеслите се в отговор викове отстраниха тази нужда, съобщаващи за нова поява на чудовището.
— Гадината идва право към нас! — кресна някой. Капитанът веднага нареди на ловците да се стекат на кърмата и да приготвят стрели и харпуни. От поста си Алтея успя да зърне за миг насочващото се към тях създание. То все така беше разтворило паст, от чийто ъгъл се поклащаше въжето. По някакъв начин чудовището бе успяло да разкъса тежкото конопено въже, пристягало бъчвите към нея. Стрелите и харпуните още се поклащаха около шията му. Огромните очи улавяха първата утринна светлина и я отразяваха под формата на ален гняв. Никога преди Алтея не бе съзирала емоция да сияе тъй яростно в животински лик. Змията се издигаше все по-високо и по-високо над вълните, невъзможно дълга — прекалено дълга, за да бъде жива.
Тя връхлетя върху кораба с цялата сила, която можеше да събере. Огромната глава се стовари върху задната палуба с оглушителен звук: огромен пестник, стоварен върху маса. Носът на кораба полетя нагоре в отговор; Алтея по чудо не отхвърча от въжетата. Вкопчена, тя изрази слепия си ужас в крясък, който не един от другарите ѝ повтаряше. Под нея трескаво звънтяха тетиви. По-късно тя щеше да научи как ловците безстрашно скочили напред, за да вбиват копията си отново и отново. Усилия, оказали се напразни: този удар срещу кораба бе нанесен в предсмъртната агония на създанието. Сега то лежеше безжизнено на палубата, с втренчени в нищото очи и с паст, от която капеше млечиста слуз. Тази лига започваше да съска и отделя дим при допира си с дъските.
Тежестта на огромното туловище придърпа змията обратно към тъмните води, отнасяйки половината от парапета на задната палуба. След себе си трупът остави обгорена и димяща ивица. С дрезгав глас капитанът нареди дъските да бъдат облети с кофи морска вода.
— Това не беше обикновено животно — каза глас, който Алтея разпозна като Брашъновия. В него се долавяше страхопочитание. — То искаше да си отмъсти, преди да умре. И за малко да успее.
— Махаме се — каза помощникът.
Този път моряците нямаха нищо против отдалечаването от тези противни морски участъци, а енергично се впуснаха в работа под лъчите на неохотно изникващо слънце.
Той дойде на предната палуба късно през нощта на четвъртия ден от престоя им в Джамаилия. Беше тъмно, но Вивачия го усети. Тя можеше да го усети навсякъде на борда ѝ.
— Какво има? — прошепна тя.
Корабът беше притихнал. Единственият дежурен моряк стоеше край кормилото, тихо си тананикаше някаква стара любовна песен и се взираше в премигващите светлини на града. На един хвърлей от тях на котва стоеше робски кораб. Неговата близост разваляше покоя на нощта: с вонята и с отчаяното мълвене, което долиташе от окования му товар.
— Тръгвам си — тихо отвърна Уинтроу. — Исках да се сбогувам.
Тя чу и почувства думите, ала те пак ѝ се сториха безсмислени. Той не би могъл да има предвид същинското им значение. Вивачия паникьосано се протегна към съзнанието му, но не успя да го докосне. Юношата стоеше отделен от нея.
— Знаеш, че те обичам. И по-важно, знаеш, че те харесвам. Между нас би възникнало приятелство дори и ако ние не бяхме онова, което сме сега; дори и ако ти беше истинска личност, а аз — обикновен моряк…
— Грешиш! — тихо възкликна тя. Дори и сега, когато тя усещаше решението му да я изостави, Вивачия не можеше да го предаде. Това не можеше да бъде истина. Нямаше смисъл да вдига тревога и да замесва и Кайл. Това касаеше само двама им. Затова тя продължи все така шепнешком. — Уинтроу, във всяка една форма двамата с теб бихме били приятели, макар да ме боли да чуя, че ти не ме смяташ за истинска личност. Но онова, което съществува между двама ни, никога не би могло да бъде заменено. Не се самозалъгвай в противното. Не успокоявай съвестта си, че ако ме напуснеш, аз бих могла да бъбря с Майлд или да се съветвам с Гантри. Те са добри хора, но не могат да те заменят. Нужен си ми самият ти, Уинтроу. Уинтроу? Уинтроу?