Тя бе се извърнала, за да го погледне, ала момчето стоеше скрито в тъмнината. То пристъпи напред, по бельо. Носеше съвсем малък вързоп, нещо, увито в мушама. Най-вероятно жреческата му роба, гневно си помисли тя.
— Позна — тихо каза юношата. — Само това ще взема със себе си, нищо друго. Това е единствената ми принадлежност, която донесох на борда. Не зная какво друго да ти кажа, Вивачия. Трябва да вървя, преди това да е станало невъзможно за мен. Преди баща ми да ме е променил толкова, че и аз самият да се затруднявам да се позная.
Вивачия се опитваше да бъде разумна, да го убеди с помощта на логика.
— Но къде ще отидеш? Какво ще правиш? Твоят манастир се намира далеч. Ти нямаш нито пари, нито приятели. Това е лудост, Уинтроу. Щом си решил да бягаш, подготви се. Изчакай да се приближим до Същин, накарай ги да си мислят, че вече си се предал, и тогава…
— Мисля, че ако не го сторя сега, никога няма да го направя.
В гласа му личеше тиха решителност.
— Бих могла да те спра на секундата — предупреди го тя с дрезгав шепот. — От мен се иска единствено да вдигна тревога. Един мой вик би бил достатъчен, за да изпрати и последния моряк на борда подире ти. Не осъзнаваш ли това?
— Зная го. — Той затвори очи за момент и се пресегна да я докосне. Пръстите му докоснаха един кичур от косата ѝ. — Но не мисля, че ще го сториш. Не мисля, че ти би ми причинила това.
Подир краткия допир Уинтроу се изправи и привърза вързопа за кръста си. Той прескочи парапета и започна да се спуска по котвеното въже.
— Не го прави, Уинтроу. В пристанището има змии, те…
— Ти никога не си ме лъгала — укори я той. — Не го прави сега, за да ме задържиш при себе си.
Шокирана, тя понечи да отвърне, но остана безмълвна. Уинтроу достигна студената вода и потопи единия си крак.
— Нека Са ме закриля — промълви той и решително се потопи. Вивачия го чу да си поема дъх сепнато заради рязката хладина. След отминаването на този първоначален шок юношата пусна котвеното въже и неумело, кучешката, заплува към брега. Вързопът му се поклащаше подире му.
Уинтроу, изпищя тя. Уинтроу, Уинтроу, Уинтроу. Беззвучни писъци и сухи сълзи. Но тя не помръдваше, и то не само защото се боеше, че виковете ѝ биха привлекли змиите. Съкрушителна вярност към него и към нея самата сдържаше гласа ѝ. Той не можеше да е изрекъл тези думи сериозно. Не можеше да направи подобно нещо. Той беше Вестрит, тя беше неговият родов кораб. Уинтроу не можеше да я остави, не и за дълго. Той щеше да достигне брега и да навлезе сред притъмнелия град. Щеше да остане там един час, може би ден, седмица. Мъжете винаги правеха така, слизаха на брега, но после винаги се връщаха. Уинтроу също щеше да се върне, доброволно, и щеше да приеме, че тя е неговата орис.
Вивачия обви ръце около себе си и стисна зъби. Тя нямаше да вдигне тревога. Щеше да чака завръщането му. Щеше да се довери, че действително е познала сърцето му.
— Почти се съмна.
Гласът на Кенит прозвуча съвсем тихо. За момент Ета дори не бе сигурна, че е чула.
— Да — потвърди тя с подобен шепот. Тя лежеше край гърба му, близо до него, но без да го докосва. Може би той говореше в съня си; тогава тя не искаше да го буди. Той рядко заспиваше, докато тя все още се намираше в леглото му; рядко тя получаваше възможността да сподели постелята и топлината на стройното му тяло за повече от час или два.
Той заговори отново, все така близо до беззвучност:
— Чувала ли си тези стихове? Когато съм далеч от теб, зората ме милва с твоя допир.
— Не зная — колебливо прошепна Ета. — Звучи като поема… Никога не съм имала възможност да изучавам поезия.
— Не е нужно да изучаваш онова, което вече си — тихо каза Кенит, без да се старае да скрива нежността в гласа си. Сърцето на Ета застина. Тя дори не се осмеляваше да си поеме дъх. — Послание на Китрис до неговата любима. Така е озаглавена тази поема. Тя е по-стара и от Джамаилия, наследство от дните на Старата империя.
Той отново замълча.
— Откакто те срещнах, тази поема ме кара да си мисля за теб. Особено тази част. Словата не са достатъчно дълбоки, за да съберат обичта ми. Аз прехапвам език и се мръщя на любовта си, за да не бъда поробен от страстта. — И Кенит добави: — Чужди думи, породени от чужд копнеж. А ми се иска да бяха мои.