Ета остави мълчанието да последва думите му, за да може да им се наслади и да ги вложи в паметта си. В отсъствието на задъхания му шепот тя можеше да чуе дълбокия ритъм на дишането му, който се вплиташе в хармония с мълвенето на вълните. Това беше музика, която тя възприемаше чрез кръговото движение на самата си кръв.
Тя пое дъх и събра цялата си смелост:
— Колкото и да са сладостни думите ти, аз не се нуждая от тях. Никога не съм се нуждаела от тях.
— Тогава нека мълчим и притихнали да изчакаме утрото.
— Нека — промълви тя. Лека като отпускащо се перо, тя отпусна ръка върху бедрото му.
Кенит не помръдна, не се обърна към нея. Тя не възразяваше. Не беше и нужно. Толкова време бе живяла със съвсем малко… Думите, които той бе изрекъл сега, щяха да ѝ стигнат за цял живот. Когато тя затвори очи, една сълзица надникна изпод клепачите ѝ.
В притъмнялата капитанска каюта дървеното личице се подсмихна.
Глава двадесет и трета
Джамаилските прекупвачи на роби
В една от песните, които Уинтроу бе учил като малък, се разказваше за белите улици на Джамаилия, искрящи под лъчите на слънцето. Именно тази песничка си тананикаше юношата, докато крачеше по тясната улица. От двете му страни се издигаха високи дървени постройки, които скриваха слънцето и не му позволяваха да огрява боклуците по земята. Същите затулваха и морския вятър.
Старанието на юношата не бе успяло да защити робата му изцяло от водата. Солената кора се удряше в кожата му и протриваше неприятно. Поне зимният ден беше необичайно мек, дори за Джамаилия. На Уинтроу изобщо не му беше студено. А щом като робата му изсъхнеше напълно, той щеше да се почувства още по-добре. Дългите дни на борда бяха покрили стъпалата му с мазоли, огрубявайки кожата му, така че нито захвърлените чирепи, нито дървените отломки го смущаваха. Той нямаше намерение да мисли за стърженето на празния си стомах. Достатъчно му беше да се радва, че не му е студено.
Най-важното — той беше свободен.
Едва подир стъпването си на брега Уинтроу бе осъзнал същинската степен, в която принудителният престой на кораба го бе потискал. Още преди да се е отърсил от солени капки и да е надянал свещеническата роба, сърцето му бе ликувало. Свободен! Много дни път го деляха от манастира; той нямаше представа как ще стигне там, но бе уверен, че ще успее. Важното беше, че животът отново му принадлежи. Сърцето му имаше повече от едно основание да ликува: той бе приел предизвикателството си. Успехът далеч не беше гарантиран, имаше вероятност отново да го заловят или да се натъкне на някаква друга злина по пътя си, ала той бе приел силата на Са и бе действал. Каквото и да му се случеше впоследствие, Уинтроу можеше с увереност да заяви едно: че не е страхливец.
Най-сетне той бе доказал това пред себе си.
Град Джамаилия беше далеч по-голям от всички други населени места, посещавани от Уинтроу през живота му, и тази мащабност го стряскаше. От кораба той се бе съсредоточавал върху блестящите бели кули и куполи на двора на сатрапа над града. Димът на Топлата река бе изглеждал само като незначителна ивица в нозете на това възвисено величие. Ала сега юношата получаваше възможност да разгледа столицата от не толкова централните ѝ части. Пристанището бе също тъй мръсно и потиснато като онова в Крес. И много по-обширно. Дори най-голямата мръсотия в Бингтаун тук би изглеждала чиста. Непосредствено до кейовете се намираха търговските складове и сградите на доставчиците, а над тях започваше цял квартал на града, посветен единствено на бардаци, вертепи, магазини за наркотици и долнопробни пансиони. Единствените постоянни жители на този отрязък бяха свитите просяци, които спяха в сянката на праговете или в импровизирани постройки, притискани от стените на отделните сгради. Самите улици почти не отстъпваха по мръсотия на пресечките. Тук имаше канализация, може би някога функционирала, но днес преливаща в зловонни и гъсти локви, чийто цвят сам по себе си бе достатъчен, за да отврати окото. Лесно се различаваха местата, където са били изхвърляни нощни гърнета. Един по-топъл ден би породил още по-силно зловоние, подкрепено с облаци мухи. Ето, каза си Уинтроу, докато заобикаляше една кафяво-зелена локва, още една причина за благодарност към хладината.
Толкова рано сутринта тази част на града още спеше. Изглежда животът на нейните обитатели не беше особено вълнуващ и не ги предразполагаше към ранно ставане. Уинтроу подозираше, че нощем тези улици изглеждат по съвсем друг начин. Ала в този момент те бяха пусти, застинали, със залостени врати и с пристегнати кепенци. Юношата хвърли един бърз поглед към просветляващото небе и ускори крачка. Не след дълго на борда на кораба щяха да забележат отсъствието му. Той искаше да се е отдалечил от пристанището, когато този момент настъпеше. Интересно колко ли енергия щеше да вложи баща му в търсенето? Вероятно съвсем малка част от своите собствени усилия; той ценеше Уинтроу единствено като средство за поддържането на настроението на кораба.