Вивачия.
Дори мисленото изричане на името ѝ стоварваше пестника на глуха болка върху неговата душа. Как бе могъл да я изостави? Бе се наложило; той не можеше да продължава да живее по такъв начин. И все пак, как бе могъл да стори това? Уинтроу се чувстваше раздвоен, изправен срещу самия себе си. Да се наслади на свободата си му пречеше таящото се чувство на самота. На кого принадлежеше тази самота — на нея или на него — момчето не можеше да определи. Ако бе съществувал начин да избяга с все кораба, той би го сторил. Колкото и глупаво да звучеше това, би го сторил. Той трябваше да бъде свободен. Тя знаеше това. Тя трябваше да осъзнава наложителността от заминаването му.
А той я беше оставил в плен.
Тази вътрешна борба продължаваше да съпровожда крачките му. Защо го спохождаха подобни чувства? Тя не беше негова съпруга или любима. Тя дори не беше човек. Връзката, споделяна от двама им, им беше наложена — от обстоятелствата и от тираничността на баща му. Нищо повече. Тя щеше да разбере. И да му прости.
Едновременно с тази мисъл юношата осъзна, че възнамерява да се върне при нея. Не днес, не утре, но някой ден. Щеше да дойде време, някъде в неопределеното бъдеще, може би когато баща му се е отказал и е върнал кораба на Алтея, когато за Уинтроу щеше да бъде безопасно да се появи отново. Тогава той щеше да бъде жрец, а тя щеше да е привикнала към някой друг представител на семейство Вестрит, най-вероятно Алтея, а може би Силдин или Малта. След като Уинтроу и корабът бяха водили пълноценен и самостоятелен живот, срещата им щеше да бъде тъй радостна. Тогава корабът щеше да признае, че някогашната постъпка на Уинтроу е била разумна. По онова време и двамата щяха да са натрупали мъдрост.
Съвестта му неочаквано се обади. Дали той не запазваше това си намерение да се върне единствено като начин да предотврати угризенията? Дали това не показваше, че той не е изцяло уверен в правотата на днешната си постъпка? Но подобно нещо не можеше да бъде възможно. Та нали той се връщаше обратно към жреческия живот, в съответствие с обещанията, сключени още преди години. Как можеше това да е неправилно? Уинтроу поклати глава, сам удивен от себе си, и продължи да крачи.
Той реши, че няма да навлиза в горната част на града. Баща му щеше да очаква именно това от него — жреците в храма на сатрапа бяха очевадна цел. Беше повече от ясно, че капитанът ще подеме търсенето именно от това място. Юношата копнееше да подири укритие в храма на Са, защото бе уверен, че свещениците нямаше да го отпратят. Те дори можеха да му помогнат да се върне в манастира си, макар че сам Уинтроу не би се осмелил да иска това от тях. Не, той нямаше да се обръща към тях дори с молба за приют; нямаше намерение да докара след себе си Кайл и грубите му настоявания за връщане на беглеца. Някога неприкосновеността на столичния храм би защитила дори един убиец. Ала щом човек видеше развалата, плъзнала из периферните части на Джамаилия, то той започваше да се съмнява, че духовността бива почитана по някогашния начин. Нямаше никакъв смисъл Уинтроу да остава в града. Не, той веднага щеше да подеме дългото си пътуване през сатрапството, за да достигне манастира, своя дом.
Мисълта за този продължителен път трябваше да го смущава. Ала юношата чувстваше единствено възторг, че най-сетне е поел по него.
По-рано той никога не би повярвал, че столицата на едноименна Джамаилия би приютявала бедняшки квартал, още по-малко, че въпросният квартал ще заема по-голямата част от града. Точно сега Уинтроу минаваше край място, опустошено от пожар. Най-малко петнадесет сгради бяха намерили края си сред пламъците; по много от околните постройки личаха потъмнели петна. Отломките не бяха разчистени — влажната пепел излъчваше отвратителна миризма. Улицата се превърна в диря, виеща се сред отломки и въглен. Тази гледка бе смущаваща и даде основание на юношата да се замисли за всички онези неща, които бе чувал за настоящия сатрап. Ако ленивото сибаритство на настоящия владетел действително съответстваше на слуховете, то отрупаните с боклуци улици и преливащите отходни канали преставаха да бъдат мистерия — парите можеха да бъдат харчени само по веднъж. Най-вероятно данъците, които биха отишли за поправяне на тръбите и за заплати на нощни пазачи, в действителност бяха заплатили за изтънчените удоволствия на сатрапа. Това би обяснило всеобщата немара, ясно доловима още от самото пристанище. Първият признак за развалата изчакваше още там: патрулните галери, поклащащи се край кея, имаха тъй унил вид: впечатление, породено от олющената бяла боя на корпусите им, обрасла с налепи. Този искрящ цвят, символизиращ службата им към сатрапа, в днешно време бе оставен да гние в пристанището. Нищо чудно, че пиратите обхождаха вътрешните води с такова самодоволно спокойствие.