Град Джамаилия, най-великият град в света, сърцевина на цялата цивилизация, бе започнал да се разлага. През целия си живот Уинтроу бе слушал легенди за тази столица, за чутовната ѝ архитектура и удивителните градини, за величествените булеварди, храмове и бани. Не само дворецът на сатрапа, а много от обществените сгради разполагаха със собствен водопровод. Точно докато си припомняше това, юношата трябваше да заобиколи поредната преливаща канавка. Щом тук беше толкова затлачено, как ли щяха да изглеждат другите части на града? Може би в центъра, сред големите булеварди, състоянието щеше да е по-добро. Но Уинтроу нямаше да узнае това. Не и ако искаше да избяга от баща си и преследвачите; които той изпратеше подире му.
Постепенно обстановката около него наистина започна да се подобрява. Наоколо започваха да се мяркат първите продавачи на кифли, пушена риба и сирене, от чието примамливо ухание на младия жрец му потекоха лиги. Врати започваха да се отварят; жителите излизаха, за да отворят кепенците на прозорците си и да разкрият витрини за купувачите на новия ден. И улиците се изпълваха, товарни колички и минувачи. Уинтроу се отърси от предизвиканото от бедността униние. В тъй многолюден град баща му никога нямаше да го намери.
Вивачия оставаше загледана в белите стени и кули на Джамаилия. Според часовете не беше изминало дълго време от заминаването на Уинтроу. Ала на нея се струваше, че цели поколения са се сменили от мига, в който той се бе спуснал по котвеното въже и бе отплувал към брега. Останалите кораби бяха попречили на опита ѝ да го проследи. Тя дори не можеше с абсолютна сигурност да заяви, че момчето е достигнало брега благополучно. Само преди един ден тя би настояла, че веднага би усетила, ако нещо му се случи. Ала и само преди ден тя би била готова да се закълне, че познава Уинтроу по-добре от самата себе си. И че той никога не би я изоставил просто така. Като каква глупачка се бе проявила…
— Трябва да знаеш кога е избягал! Защо не си вдигнала тревога? Къде отиде той?
Дървесина, каза си тя. Аз не съм нищо повече от дървесина. Дървесината не чува, на дървесината не ѝ се налага да отговаря.
Дървесината не трябваше да чувства.
Тя продължаваше да се взира в града. Някъде сред тези сгради крачеше Уинтроу. Освободен от баща си и от нея. Как бе успял да разкъса връзката им тъй лесно?
В следващия момент тя се усмихна горчиво. Може би това беше типично за рода Вестрит. Нима Алтея не бе я изоставила по същия начин?
— Отговори ми! — остро каза Кайл.
Торг тихо заговори към своя капитан:
— Страшно съжалявам, сър. Трябваше да наблюдавам момчето по-зорко. Но кой би могъл да предположи подобно нещо? Защо му е да бяга след всичко онова, което вие направихте за него и тепърва възнамерявахте да му дадете? Аз подобна неблагодарност не мога да разбера. За един баща сигурно е ужасно трудно.
Думите бяха изречени под формата на привидна утеха, но Вивачия усещаше, че всяка следваща дума от Торговото състрадание само усилва гнева, който Кайл изпитваше към сина си. И към нея.
— Къде избяга той и кога? Отговаряй, като те питат! — кресна Кайл, приведен над парапета. Той се осмели да сграбчи няколко кичура от косата ѝ и да ги извие.
Вивачия реагира с бързината на стрелваща се змия. Разтворената ѝ длан го блъсна назад, както човек прогонва досадна котка. Капитанът тежко се стовари върху палубата, втрещен от ужас. Торг побягна, като в страха си се препъна. Но и на четири крака той пак продължи бягството си, крещейки:
— Гантри! Гантри, ела тук!
— Бъди проклет, Кайл Хейвън — с тихо ожесточение промълви Вивачия. Дори самата тя не знаеше на какво се дължи тонът ѝ. Или откъде извираха думите. — Дано изгниеш в най-тъмната дълбина. Един след друг ти прогони най-близките ми хора. Ти зае мястото на моя капитан. Ти прогони дъщеря му, моя спътничка в дните на сън. А сега и собственият ти син подири спасение от твоята тирания, оставяйки ме сама. Бъди проклет.