Кайл се надигна бавно, вцепенен от гняв.
— Горчиво ще съжаляваш за… — поде той с глас, треперещ от гняв и страх. Безумният ѝ смях не му позволи да се доизкаже.
— Нима? И с какво би могъл да ме заплашиш, за да ми причиниш по-голяма от настоящата ми мъка? Нима съществува болка, която да е по-мъчителна от раздялата със собственото ми сродство? Ти си нищожество, Кайл Хейвън. И аз не ти дължа нищо. Ти няма да получиш нищичко от мен.
— Сър — повика го предпазливият глас на Гантри. Той бе застанал на средната палуба, на безопасно разстояние и от капитана, и от фигурата. Торг надничаше зад него, едновременно сепнат и доволен от развиващия се конфликт. Самият първи помощник стоеше изправен, ала смуглото му лице бе пребледняло. — С най-голямо уважение, съветвам ви да се отдръпнете. В този момент ние трябва да съсредоточим усилията си върху търсенето на момчето, преди то да е успяло да се отдалечи и да се скрие. То няма нито пари, нито приятели в града, при които да се укрие. Трябва да слезем в столицата, да съобщим, че го търсим. И да предложим награда. Сегашният живот в града е тежък. Много е вероятно срещу няколко златни монети да разполагаме с него още преди залез-слънце.
Кайл демонстративно се замисли над предложеното от Гантри. Вивачия знаеше, че той остава досами нея, неподвижен, за да изтъкне дързостта си. Освен това тя усещаше изостреното до крайност внимание, с което Торг наблюдаваше случващото се. Неговото свинско доволство я изпълваше с отвращение. Но пък това не я интересуваше. Кайл по никакъв начин не беше свързан с нея. Той беше едно нищожество.
Капитанът кимна към Гантри, но погледът му не се отделяше от нея.
— Предложението ти звучи разумно. Нека всички моряци, които са получили разрешение да слязат на брега, да съобщят, че ще заплатим една златна монета на онзи, който ни доведе момчето невредимо. Половин златна монета за всякакво друго състояние. И един сребърник за съвет, който ни помогне да го заловим сами. — Кайл замълча. — Ние с Торг отиваме на пазара за роби. Бягството на проклетия глупак ми изяде началото на сутринта. Най-добрата стока вече ще е разпродадена. Щях да съм закупил цял трюм певци и музиканти, ако бях отишъл навреме. Имаш ли представа колко плащат в Калсид за един артист?
По горчилката в гласа му човек можеше да остане с впечатление, че самият Гантри е бил причината за този провал. С отвратено тръсване на глава Кайл продължи:
— Ти ще останеш тук и ще надзираваш работата по пригодяването на трюма. С него трябва да се приключи колкото се може по-скоро, защото възнамерявам да отплаваме веднага щом се сдобием с товара и с момчето.
Гантри кимаше в отговор, ала на няколко пъти Вивачия усети погледа му върху себе си. Тя се извърна, за да може да се взира хладно и към тримата мъже. Кайл отказваше да я поглежда в очите; само смутеният взор на първия помощник ги докосна веднъж. Той придружи този миг с някакъв незначителен жест, със сигурност предназначен за нея, който обаче Вивачия не можа да разчете. Кайл и Торг слязоха в трюма, а след известно време напуснаха кораба. И двамата изобщо нямаше да ѝ липсват. Погледът ѝ отново се насочи към белия град, обгърнат в почти незабележимите дипли на Топлата река. Град, обгърнат от облак. Тя не бе сигурна в чувствата си: дали се надяваше Уинтроу да бъде намерен и довлечен обратно при нея, или разчиташе, че той ще успее да избяга от баща си и да намери щастието си? Тя си припомни онази надежда, уверявала я, че той ще се върне доброволно. Сега тази увереност ѝ се струваше детинска и абсурдна.
— Корабе? Вивачия?
Гантри не бе стъпил на предната палуба. Той стоеше на стълбицата и тихо я зовеше.
— Не е нужно да се страхуваш от мен — мрачно му каза тя. Гантри беше един от моряците на Кайл, но беше добър човек. И Вивачия изпитваше някакъв срам от страха му.
— Само исках да те попитам… Има ли нещо, което бих могъл да направя за теб?… За да те успокоя?
Да я успокои.
— Не — лаконично отвърна тя. — Няма какво да сториш. Освен ако не започнеш бунт.
Вивачия раздвижи устни в подобие на усмивка, за да му покаже, че не е била сериозна в искането си, поне не за момента.
— Не бих могъл да сторя това — каза той бавно. — Но ако има нещо, от което се нуждаеш, само кажи.
— Дървото не изпитва нужди.
Той се отдалечи също тъй тихо, както беше дошъл. Не след дълго на негово място изникна Финдоу, който приседна на ръба на предната палуба и започна да свири на цигулката си. Този път той не прибягна до онези веселяшки звуци, с които се стараеше да облекчава другарите си на кабестана. Не, той свиреше успокояващи мелодии, в които се долавяше тъга. Тази музика отговаряше на настроението ѝ; сред звуците на четирите струни Вивачия можа да чуе ехото на собствената си меланхолия. Необичайно, това я накара да се почувства по-добре. Тя се взираше в града, а по бузите ѝ се стичаха солени сълзи. Първите ѝ сълзи. До този момент бе смятала, че този процес е болезнен, ала ето че той също облекчаваше ужасния гнет.