Соркор им обърна гръб и започна да крещи към хората си:
— Хайде, момчета, започваме маскарада.
Моряците се отзоваха. Кенитовият Гарванов стяг бе свален и заменен с едно Търговско знаме, отдавна задигнато от разбил се товарен съд. Бяха спуснати и плаващите котви. Подир това почти целият екипаж се прибра в трюма, а онези, които останаха на палубата, бяха скрили оръжията си. Сега Мариета напредваше с бавната предпазливост на търговски съд. И когато робският кораб заобиколи носа и изникна изцяло пред тях, ясно можеше да се види, че настигането му не би представлявало проблем.
Небрежният му оглед потвърди впечатленията на Соркор: и трите мачти на съда бяха по-високи от обичайното, за да приютят повече платна. На палубата бе издигнат временен заслон за екипажа — очевидно вонята на претъпкания кораб се бе превърнала в непоносима за обслужващите го моряци. Веднага личеше, че този съд (Сикерна, както обявяваше надписът върху кърмата) е превозвал роби с години. Позлатата отдавна се бе изтрила от красящата го дърворезба, а потъмнели продълговати петна свидетелстваха за невъзмутимо изхвърляни фекалии.
Очаквано, една тлъста жълто-зелена змия лениво следваше кораба: угоен люспест талисман. По пълнотата на това създание можеше да се съди, че значителна част от товара на Сикерна се е озовала в търбуха му.
Кенит съсредоточи наблюдението си върху палубите на кораба пред тях. Там имаше много повече хора от очакваното. Може би прекупвачите на роби бяха започнали да плащат на наемници, за да се защитават? Тази идея го накара да се навъси. Но Мариета бавно стопяваше разстоянието между двата съда и с това приближаване предостави на капитана си възможност да отпусне вежди. Хората, отрупали палубата, не бяха никакви наемници, а чисто и просто роби. Зимният вятър развяваше парцаливите им одежди. Робите трепереха, но не свободата им на движение бе ограничена. Явно капитанът бе извел част от товара си на свеж въздух. Но защо? Кенит никога не бе срещал търговец на роби, който да проявява прекомерна загриженост към пренасяното. Дали това извеждане не целеше да ги изолира от някаква зараза в трюма?
Заради скъсеното разстояние вятърът бе започнал да довява познатата миризма. Кенит извади парфюмирана с лавандула кърпичка и я притисна към лицето си, за да се предпази от миазмите.
— Соркор! Ела за момент — повика той.
Заместникът му се отзова почти мигновено.
— Слушам ви, капитане?
— Този път възнамерявам лично да поведа абордажа. Кажи на хората, че искам най-малко трима от екипажа да бъдат запазени живи, за предпочитане офицери. Бих искал да им задам някой и друг въпрос, преди да ги хвърлим на змиите.
— Ще им предам, сър. Но няма да бъде лесно да ги удържа.
— Уверен съм, че ще се справиш — отбеляза Кенит с глас, недвусмислено изтъкващ последиците от неподчинение.
— Тъй вярно, сър.
И Соркор отиде да предаде нарежданията му на останалите — на моряците на палубата и укриващите се в трюма.
Ета изчака той да се отдалечи, преди да попита:
— Защо ще се излагаш на такъв риск?
— Риск? — След кратък размисъл Кенит запита на свой ред: — Защо се интересуваш? Боиш се какво ще ти се случи, ако бъда убит?
Тя стисна устни и се извърна.
— Да, боя се — тихо каза Ета. — Но не по този начин.
Двата кораба вече се намираха достатъчно близо, за да чуват виковете си. Капитанът на Сикерна се възползва от това, за да се обърне към тях:
— Назад! — изрева той. — Знаем кои сте, под каквото и знаме да се криете!
Кенит и Соркор се спогледаха. Първият сви рамене:
— Дотук с маскарада ни.
— Всички на палубата! — жизнерадостно извика Соркор. — Издърпайте котвите.
Палубите на Мариета закънтяха от нетърпеливи нозе. Пиратите се струпаха край борда, подготвили лъкове и куки. А Кенит повдигна шепи към устата си.
— Даваме ви възможност да се предадете — великодушно предложи той. Вече нищо не удържаше Мариета да се доближи досами плячката си.
Крясъкът на другия капитан не беше насочен в отговор, а към собствения му екипаж. Шестима мъжаги сграбчиха котва, оставена на палубата, и я тласнаха извън борда. Това действие бе придружено от писъци. А самата котва се оказа последвана от неколцина роби, завързани за нейното въже. Бързината на тяхното изчезване създаде лъжливото впечатление за припрян скок. Повлечени от тежестта на метала, те потънаха мигновено, превръщайки крясъците си в низ мехурчета. Соркор се бе втренчил шокирано. Дори Кенит трябваше да признае, че е впечатлен от безскрупулността на своя колега.