Ала Родел не споделяше възгледите на своя капитан. С вик на отчаяние ужасеният моряк скочи обратно на палубата. Кенит го обезвреди с една рана в крака, след което отново се съсредоточи върху лодката, без да обръща внимание на опитите му да спре кръвта.
С една дълга крачка пиратът се озова в поклащащата се лодка, за да допре върха на меча си до шията на капитана.
— Връщай се — усмихнато каза той. — Или ще умреш на борда на спасителната си лодка.
Заялата макара неочаквано се освободи. Единият край на увисналата лодка се спусна рязко, за да изсипе съдържанието си в морето. Кенит, ловък като котка и също тъй късметлия, успя да отскочи. Едната му ръка се вкопчи в парапета на Сикерна, последвана и от другата. Той вече се издърпваше към палубата, когато змийската глава изникна от водата, за да го погледне. Унищоженото око бавно се разтичаше. То бе обърнато към тримата, паднали във водата, а Кенит се намираше право пред здравото око, увиснал досущ като примамка. Пиратът трескаво премести единия си крак отвъд парапета. Около другия, все още висящия, се сключиха челюстите на змията — като дресирано животно, посягащо към лакомство.
Болката стегна крайника му в нажежена окова, така че Кенит не можа да не изкрещи. В следващия миг агонията го напусна. Омайно обезчувствяваща хладина я прогони, тъй както горещата вода прогонва студа. Тази безчувственост, това облекчаващо отсъствие на болка започна да се разлива по тялото му. Не само кракът му се отпускаше; приятната умора превърна крясъка му в стон.
— Не! — изпищя курвата и се хвърли към него. Изглежда тя бе наблюдавала от борда на Мариета.
Никой не ѝ попречи на прекачването ѝ: палубата бе изпразнена заради поредната поява на змията. В ръката на Ета блестеше някакво оръжие, което тя бе грабнала в устрема си — абордажна брадва, а може би кухненски сатър.
Втурналата се жена не спираше да залива змията с обиди и заплахи. Змията, която започваше да повдига Кенит. Някакъв рефлекс го накара да се вкопчи в парапета с цялата си сила. От въпросната сила не му оставаше много: отровата, вляла се в кръвта му, действаше бързо. Когато Ета го сграбчи в обятията си, прегърнали и част от парапета, Кенит почти не усети допира ѝ.
— Пусни го! — пищеше Ета към змията. — Веднага да го пуснеш, гаден морски червей! Слузно черво! Пусни го!
Ранената змия продължаваше да дърпа ботуша му. Ета решително дърпаше в противоположната посока. Тя се оказваше по-силна от очакваното, защото змията трябваше да впие зъби по-дълбоко — нещо, което пиратът по-скоро видя, отколкото почувства. Чудовищните зъби се впиваха сред плът и мускул. Той зърна оголената си кост, чудато оцветена от разяждащото действие на змийската лига. Създанието започна да извива глава, готвейки се да я тръсне по начин, който щеше да откъсне или крака, или целия вкопчен Кенит. Ридаещата Ета повдигна оръжието си.
— Проклета да си! — изкрещя тя. — Проклета, проклета, проклета!
И острието ѝ полетя, но не по начина, очакван от Кенит. Ета не насочи удара си към дебелите люспи, покриващи муцуната. Вместо това металът се стовари върху разядената му кост. Тя отряза крака точно над най-външната редица зъби. Кенит получи възможността да види как от разкъсания му чукан бликва кръв. Жената трескаво го издърпа назад, като се оттласкваше от палубата. Той слабо дочу удивените викове на хората си, сред които змията повдигаше главата си още по-високо, преди рязко да се отпусне обратно в морето, отпусната. Тя се бе отпуснала завинаги. Отнасяйки със себе си крака, който Ета ѝ беше дала.
— Защо направи това? — промълви замаяният Кенит. — Какво съм ти сторил, та трябваше да ми отрежеш крака?
Сред риданията ѝ, примесени с нежни думи, той изгуби съзнание.
Пазарът на роби вонеше.
Никога през живота си Уинтроу не беше усещал подобна воня. Може би миризмата на смърт и зараза, излъчвана от себеподобни, се струваше най-противна на човека. Какво щастие, че той нямаше да се задържа тук. Изникналото отвращение произтичаше от самата му същина. Навсякъде край себе си той съзираше мъка, ала дори състраданието и гнева му бяха надвити от отвращението.
И колкото и да бързаше, той все не успяваше да остави зад себе си тази част от града.
По-рано той бе виждал затворени животни, дори и животни, подготвяни за заколение. Само че те бяха посрещали всичко това с тъпоумно неразбиране, продължаващи да преживят и лениво да размахват опашки. За животните стигаха обикновени ограждения, не бяха нужни непосилни окови. И друга разлика имаше: скотовете не ридаеха и не изплакваха мъката си.