— Не мога да ви помогна. Не мога да ви помогна — повтаряше си Уинтроу. И това беше истина. Той не можеше да стори нищо за тях. И споделяше тяхното безсилие за отстраняването на оковите. А дори и да успееше да ги освободи, какво щеше да стане после? Юношата не беше способен да заличи татуировките от лицата им, не можеше да спомогне за бягството им. Макар всеки от тях да беше сполетян от зла съдба, щеше да бъде най-добре да бъде оставен да я изживее. Някои от тях щяха да се сдобият със свобода и щастие по-късно. Тази крайност на мъката не можеше да продължава вечно.
Сякаш в съгласие с тази мисъл край него мина човек, който тласкаше ръчна количка. Трите трупа, отпочиващи в нея, бяха измършавели, ала въпреки това мъжът я тласкаше с мъка. Подире му крачеше жена, която ридаеше неутешимо.
— Моля ви — настояваше тя. — Позволете ми да взема тялото му. За вас е все едно. Поне ми позволете да погреба сина си. Моля ви.
Но количкарят продължаваше пътя си, без да ѝ обръща внимание. Никой сред претъпканата улица не ѝ обръщаше внимание.
Уинтроу остана загледан след тях. Може би тя беше луда, нейният син изобщо не се намираше в количката и работникът го знаеше. А може би ненормалните бяха всички онези, които току-що бяха зърнали покрусена от скръб майка да моли за останките на сина си, а бяха отминали. Самият Уинтроу също не правеше изключение. Нима тъй бързо той бе престанал да придава значение на чуждата болка? Той повдигна очи от земята и отново се вгледа в сцената, която го заобикаляше.
В светлината на скорошните му размисли гледката придоби съвсем нов смисъл. В средата на улицата крачеха хора, хванати под ръка, и с нищо не показваха, че намират този пазар за по-различен от всеки друг. Те обсъждаха оттенъка на кожата, възрастта и пола със същия тон, с който биха преценявали покупката си при месаря. Ала стоките, за които те се пазаряха, бяха човеци. Тук се предлагаха цели върволици (за продажба поединично или накуп), предназначени за общ труд. В един ъгъл татуировчик предлагаше услугите си. Той се бе разположил удобно на стола си, край подплатено с кожа менгеме и огромен каменен блок с халка. Срещу разумна цена, гласеше обявата, всеки можеше да бележи собственичеството си над новата си покупка. Момчето, ангажирано с този напев, бе приковано към халката. То носеше единствено набедрена препаска, въпреки зимния хлад — за да се виждат татуировките, покриващи тялото му: неговият господар се беше упражнявал върху него за демонстрация на умението си. И вашият роб би могъл да получи татуировка, и то на много изгодна цена.
Търсещият по-опитни, специализирани роби трябваше да се отправи към някоя от постройките, украсена със символа на съответния занаят. Уинтроу видя емблема, обещаваща дърводелци и зидари, друга за шивачки и кроячки, за музиканти и танцьори. Хора от всякакви професии задлъжняваха, тъй че човек можеше да се сдобие с роб от всякаква специалност — и калайджия, и крояч, и моряк, и войник. Наставници, бавачки, писари, чиновници. Защо да плащаш заплата, след като просто можеш да купиш? Това беше философията, преобладаваща тук, на пазара за роби. Но как можеше онези, които идваха тук да пазаруват, да не съзират сходството между себе си и всички тези клетници? Никой тук не изглеждаше способен да осъзнае това. Имаше купувачи, притиснали дантелена носна кърпичка към лицето си — в техните очи, надничащи над скъпия плат, личеше единствено отвращение от миризмата. Без колебание те изискваха от някой роб да се изправи, да направи няколко крачки или да тича на място, за да могат да го огледат по-добре. За пълна инспекция на робините бяха предвидени специални покрити паравани.
Изглежда тукашните купувачи поддържаха мнението, че изпадналият във финансови затруднения престава да бъде техен събрат, а се превръща в парче месо.
Някои от робите изглеждаха далеч по-добре от най-измъчените. Това бяха робите, за които се искаше висока цена — образованите и талантливите. Малка част от тях дори изглеждаха горди от собствената си стойност: те не свеждаха глави в опит да крият татуировката си. Други, задраскани лица, както биваха определяни от търговците, носеха върху ликовете си различни татуировки, указващи принадлежност към различни господари. Тези бяха най-нежеланите роби, защото им се носеше репутация на избухливи и отмъстителни. Множеството им различни собственици свидетелстваха за това: добрият роб бива държан в същото домакинство. Безправният с повече от пет татуировки попадаше в тази категория. Тези хора биваха продавани почти на загуба; и получаваха най-грубото отношение.