Татуирането на лицата, някога смятано за варварски калсидски обичай, понастоящем се бе превърнало в нещо обичайно за Джамаилия. Тук методът не само бе приет, а и усъвършенстван — танцьорите и музикантите носеха малки татуировки, нанесени с бледо мастило: това улесняваше прикриването им, та да не бъде излишно смущавана тяхната публика. И макар все още да беше незаконно закупуването на робини за проституция, лицата на някои от предлаганите за продан бяха белязани със специфичен знак, който загатваше именно тази професия. Много пъти за Уинтроу беше по-лесно да се взира в самите татуировки, вместо в лицата на татуираните.
По време на подминаването на поредната върволица роби един от окованите умолително се обърна към него:
— Свети човече! Споделете благословията на Са с един умиращ!
Уинтроу се закова на място, защото не беше сигурен, че викът е бил насочен именно към него. Обадилият се роб бе пристъпил встрани от другарите си (доколкото позволяваше общата верига). Той не приличаше на човек, който би дирил благословията на Са: цялото му лице беше покрито с татуировки, които бяха плъзнали и по врата му. Мъжът не приличаше и на умиращ. Ребрата му действително стояха изпъкнали, а оковата на крака бе разранила кожата, ала извън това той изглеждаше жилав. Въпросният роб бе значително по-висок от Уинтроу, и много по-зрял — човек на средна възраст, понесъл множество белези от тежък труд. Въпреки това той имаше стойката на човек, успяващ да оцелява.
Юношата погледна към собственика на тези роби, който стоеше недалеч и разговаряше с един потенциален купувач. Дребният прекупвач улови погледа му за момент и се навъси недоволно, но не прекъсна разговора си и продължи да подмята къса палка.
— Вие не сте ли жрец? — настойчиво попита робът.
— Обучавам се за жрец — призна Уинтроу. — Още не съм ръкоположен. — По-решително той додаде: — Но съм готов да предложа утеха.
Момчето огледа окованите и, като се стараеше да не допуска подозрение в гласа си, попита:
— Кой се нуждае от благословия?
— Тя. — Мъжът се отдръпна встрани. Зад него бе приклекнала изтерзана робиня. Уинтроу забеляза, че останалите оковани се стараят да се струпат около нея, за да ѝ предложат топлината и прикритието на сбраните си тела. Тя беше млада, на не повече от двадесет, без видими наранявания. Тя беше единствената жена в синджира. Ръцете ѝ стояха сключени върху корема; брадичката се опираше в гърдите. Очите, които се повдигнаха към Уинтроу, бяха сини, ала бездушни. Кожата ѝ беше болнаво бледа, а русата ѝ коса бе подрязана късо. Роклята ѝ беше зацапана и кърпена. Над нея тя беше наметнала риза, най-вероятно принадлежала на мъжа, повикал Уинтроу.
Подобно на останалите от тази върволица, нейното лице също бе покрито с татуировки. Никакви наранявания не личаха по тялото ѝ. Освен това тя не изглеждаше слаба. Напротив, тя бе мускулеста, с широки рамене. Единствено болката върху лицето ѝ издаваше отсъствието на здраве.
— Какво те мъчи? — попита Уинтроу, като се приближи до нея. Една частица от съзнанието му подозираше, че робите се опитват да го подмамят достатъчно близо, за да го сграбчат и да го задържат като заложник. Ала никой от тях не изглеждаше агресивен. Напротив, робите край жената се постараха да се извърнат доколкото могат, за да ѝ предоставят поне това уединение.
— Кървя — тихо отвърна жената. — Откакто изгубих детето, кървенето не спира.
Уинтроу коленичи пред нея и докосна ръката ѝ. Робинята нямаше треска; кожата ѝ бе хладна. Той внимателно защипа кожата ѝ и установи, че плътта реагира пластично. Тази жена се нуждаеше от вода, бульон. От течности. У нея той усещаше единствено страдание и примирение. Тя вече бе приела смъртта.
— Кървенето след раждане е нормално. След помятане също. Скоро ще се оправиш.
Робинята поклати глава.
— Той ми даде прекалено силна доза, за да се отърве от детето. Една бременна жена не е подходяща за работа. Затова те ме принудиха да изгубя детето. Преди седмица. А аз все още кървя. И кръвта е яркочервена.
— Дори и това не означава смърт. Ти можеш да се оправиш. С подходящите грижи всяка жена…
Горчивият ѝ смях го прекъсна. Смразяващ беше този смях, който приличаше на писък.
— Вие говорите за жени, а аз съм робиня. Една жена не би умряла от това, но аз ще умра. — Тя въздъхна. — Дайте ми благословията на Са. Единствено това искам от вас. Моля ви.
Това беше моментът, в който Уинтроу осъзна пълната същина на робството. Той бе знаел, че това е противна практика; още от първите си дни в манастира бе усвоявал моралните аргументи против нея. Сега той получаваше възможност да види пред себе си пълното, неумолимо в логичната си последователност нейно проявление; да осъзнае практическата проява на тази злина. Това се съдържаше в примиреното отчаяние в гласа на младата жена. Тя не се бореше срещу господаря, който бе откраднал живота на детето ѝ. За неговата постъпка бившата майка говореше по начин, отъждествяващ делото му с намесата на някоя от природните сили, срещу които човек не би могъл да стори нищо. Жестокостта и злината му — на това тя не обръщаше внимание. Тя се съсредоточаваше единствено върху тяхната последица: кървенето, което не спираше и за което тя очакваше, че ще отнеме живота ѝ. Уинтроу оставаше загледан в нея. Нейното състояние не заплашваше живота ѝ. Юношата подозираше, че и тя самата осъзнава това. Ако тя получеше горещ бульон, възможност да отпочива и от онези билки, които се отразяваха благотворно на неуспелите родилки, тя със сигурност щеше да се възстанови, щеше да продължи да живее и да добие много други деца. Ала тя нямаше да оживее. Тя го знаеше. И останалите роби от върволицата също го знаеха. И Уинтроу беше почти сигурен. Това усещане приличаше на моментите, в които той бе притискал ръка към палубата и бе изчаквал ножа. Но ако той приемеше тази реалност, тя щеше да отреже част от него.