Юношата се надигна рязко, убеден, ала думите му бяха тихи.
— Чакай тук и не губи надежда. Аз ще отида до храма на Са, за да доведа помощ. Не е възможно господарят ти да не осъзнава, че без грижи ти ще умреш. — И момчето се усмихна горчиво. — В краен случай ще му напомним, че една жива робиня струва повече от една мъртва.
Повикалият го роб го погледна изумено.
— И каква помощ очаквате да получите от храма? Кучето си е куче, робът си е роб. В храма нито на кучетата, нито на робите предлагат утеха. Неговите жреци възхваляват Са с химните си, ама играят по свирката на сатрапа. А онзи човек там не е нашият господар, той просто получава процент от онова, което заработим всеки ден. Пак от тези пари той ни храни и осигурява подслон. Останалото отива при господаря ни. Така че нашият надзирател няма да изгуби от смъртта на Кала. Няма да му струва нищо, ако тя умре.
Уинтроу го гледаше неразбиращо, удивено.
— Глупаво постъпих, че ви повиках — горчиво продължи робът. — Младостта в очите ви ме заблуди. Трябваше да се сетя, че един свещеник не би склонил да помогне.
Неочаквано той сграбчи Уинтроу за рамото. Болката бе рязка и сковаваща.
— Дай ѝ последната утеха на Са. Или, кълна се, ще ти строша ключицата.
Силата на захвата му не оставяше никакво съмнение, че мъжът е способен да изпълни намерението си.
— Не е нужно да ме заплашваш — изохка Уинтроу, макар да усещаше, че с тези думи се показва като страхливец. — Аз съм слуга на Са.
С презрителен тласък робът го тласна пред жената.
— Започвай тогава. И не се мотай.
И голият до кръста мъж извърна поглед назад. Посредникът и клиентът все още разговаряха. Купувачът стоеше с гръб към тях, но надзирателят ги виждаше. Той се беше усмихнал пресилено в отговор на някаква шега на своя събеседник и се смееше високо. Ала погледът му и стиснатият юмрук вещаеха големи неприятности на онзи от робите, който дръзнеше да прекъсне разговора му. Палката в другата му ръка нетърпеливо потропваше по бедрото.
— Не бих могъл да претупам благословията си — възрази Уинтроу, докато коленичеше пред жената и се опитваше да се съсредоточи.
А робинята се изправи. Едва тогава юношата видя, че краката ѝ са покрити с ивици кръв. И земята под нея беше подгизнала. Около глезените ѝ кръвта беше засъхнала.
— Лем? — простена тя.
Голият до кръста бързо пристъпи до нея. Робинята тежко се облегна на рамото му и отново простена.
— Ще трябва да го направиш бързо — грубо каза мъжът.
Уинтроу пропусна молитвите. Пропусна приготовленията, пропусна и успокояващите думи, които трябваше да подготвят ума и духа ѝ. Той просто се изправи и отпусна ръце върху раменете ѝ, намествайки пръсти върху съответните точки на шията.
— Това не е смърт — успокои я той. — Аз само ще те освободя от суетите на този свят, за да може душата ти да се приготви за следващия. Съгласна ли си?
Робинята кимна незабележимо.
В отговор Уинтроу бавно си пое дъх, за да постигне баланс с нея. Той насочи съсредоточението си навътре към самия себе си, към изоставените си учения. До този момент той не бе изпълнявал този ритуал; не беше запознат с цялостните му тайни. Ала самата основа му беше известна; нея той можеше да предостави на изстрадалата. Сякаш отдалеч той забеляза, че мъжът е застанал пред тях, за да ги прикрива с тялото си, извърнал глава към надзирателя. Останалите роби се бяха струпали около им, за да ги предпазват от погледите на минувачите.