— Побързай — отново подкани Лем.
Уинтроу вложи лек натиск върху точките, които пръстите му бяха намерили безпогрешно. Този натиск щеше да прогони страха и болката ѝ.
И юношата поде изискваните от ритуала думи, в които тя трябваше да се вслушва внимателно. Ритуалът започваше с връщането на тялото.
— Твое е биенето на сърцето ти, твой е спазъмът на дробовете ти. Твое е вглеждането на взора ти, вслушването на слуха ти, вкусването на устата ти, настръхването на кожата ти. Всички тези неща на твоята мисъл поверявам, тя да ги контролира. Всички тях на теб поверявам, та с чист ум за смъртта да се подготвиш. Предавам ти последната благословия на Са, да можеш на други да я предадеш.
Той все още различаваше известно съмнение в погледа ѝ. Трябваше да ѝ помогне да осъзнае нейната собствена сила.
— След мен повтаряй. Аз не чувствам хлад.
— Аз не чувствам хлад — шепнешком повтори тя.
— След мен повтаряй. Аз не чувствам болка.
— Аз не чувствам болка.
Думите ѝ бяха съвсем тихи, ала още при самото им изричане кривенето на агонията напусна лицето ѝ. Оказа се, че страданията бяха състарявали вида ѝ.
Робинята погледна към Лем и му се усмихна:
— Аз не чувствам болка — без нужда повтори тя.
Уинтроу отпусна ръце, но не се отдръпна. Кала отпусна глава върху гърдите на Лем.
— Обичам те — каза тя. — Ти беше всичко, което направи този живот поносим. Благодаря ти.
Поетият от нея дъх излезе под формата на въздишка.
— Нека и другите знаят, че съм и благодарна. Задето с топлината на телата си не ми позволяваха да измръзна. И задето не се колебаеха да ми помагат, дори и когато самите те изнемогваха. Нека да знаят…
Гласът ѝ затихна. Уинтроу видя блаженството на Са да изниква върху лицето ѝ. Тежненията на този свят вече напускаха ума ѝ. Жената се усмихна — с невинната усмивка на новородено.
— Погледни колко красиви са облаците днес, любими. Бяло и сиво. Виждаш ли?
Колко просто беше всичко. Освободен от болката, духът ѝ бе могъл да оцени красотата. Не за първи път Уинтроу виждаше това, ала то никога не спираше да го удивлява. Веднъж осъзнал смъртта си, стига да можеше да загърби болката, човекът веднага се обръщаше към удивлението на Са. Ала за това бяха необходими и двете стъпки. Ако смъртта не бъдеше осъзната, допирът на последната утеха не би подействал. А имаше и такива, които приемаха края си и допира, само че не можеха да се отскубнат от болката си: те оставаха вкопчени в нея, защото за тях тя се бе превърнала в едно последно проявление на живота, пък макар и мъчително: те осъзнаваха, че ще умрат, ала не бяха готови за това. Но Кала бе готова. По нейната лекота личеше, че младата робиня отдавна е копнеела за това освобождаване.
Уинтроу стоеше безмълвен, без да се вслушва в думите, които тя изричаше към Лем. По страните на роба се стичаха сълзи, пробягващи над вбодената в кожата боя и белезите на суров живот. Те капеха по грубо избръснатата му челюст. Той също мълчеше.
В проява на почит юношата не слушаше умишлено. Той обръщаше внимание единствено на тона ѝ — от него разбираше, че младата жена говори за обич, за живот и светлина. По бедрото ѝ все така се стичаше струйка кръв. Личеше, че тялото ѝ отслабва, ала усмивката не напускаше лицето ѝ. Тя се бе намирала по-близо до смъртта, отколкото Уинтроу беше осъзнавал, проявеният от нея стоицизъм бе смогнал да го заблуди. Скоро тя щеше да открие мечтания покой. Юношата се радваше, че е успял да дари нея и любимия ѝ с подобно нежно сбогуване.
— Ей, ти! — Върхът на палката сръчка кръста на Уинтроу. — Какво правиш?
Без да му предоставя възможност за отговор, посредникът изблъска Уинтроу встрани, стоварвайки удар върху ребрата му. Останало без въздух, за момент момчето се преви. А надзирателят наперено пристъпи напред и грубо се обърна към Лем:
— Махай се от нея, животно. Ти какво, на улицата ли си решил да я оплождаш? Като че отдавна не се отървах от предишното ти копеле!
Той се пресегна, сграбчи Кала за рамото и я дръпна, но Лем не я пусна. Той се взираше в надзирателя по начин, който не вещаеше нищо добро. Но разгневеният посредник не се трогна, а с едно заучено движение стовари палката си върху лицето му. Кожата под скулата се разкъса; по лицето потече струя кръв.
— Пусни я! — нареди посредникът. Макар и едър, робът се олюля от внезапния удар. Това предостави възможност на другия да изтръгне Кала от обятията му: младата жена се отпусна върху окървавената прах. Тя остана да лежи по гръб, вперила блажен поглед в небето. Уинтроу знаеше, че тя вече не вижда нищо. Тя беше избрала да спре да вижда. Пред очите му гръдта ѝ се повдигаше все по-слабо.