Глава двадесет и четвърта
Търговците от Дъждовните земи
— Защото ми е трудно да бъда спокойна, когато се случват необичайни неща — остро каза баба ѝ.
— Извинявай — оправда се майката на Малта. — Просто питах.
Тя стоеше зад тоалетката на баба ѝ и ѝ оправяше косата. В думите на Кефрия не бе прозвучало съжаление, а по-скоро умора от вечното раздразнение на старицата.
Малта не я винеше. На нея ѝ беше омръзнало от сприхавостта и на двете им. Струваше ѝ се, че майка ѝ и баба ѝ са способни да виждат единствено мрачната страна на живота, единствено тревогите му. Тази вечер щеше да има голямо събиране на Търговците, на което двете щяха да заведат и Малта. Девойката бе заделила по-голямата част от следобеда си в приготовления — в подготовка на прическата си и новата роба. А ето че двете жени се обличаха едва в последния момент и се държаха така, сякаш им предстои някакво досадно задължение, а не възможност да се срещнат с хора сред приятна обстановка. Не, тя просто не можеше да ги разбере.
— Още ли не сте готови? — подкани ги тя. Не ѝ се искаше да бъде сред последните пристигнали. Тази вечер щеше да има много обсъждане, дискусия между Търговците от Бингтаун и онези от Дъждовните земи. Нима това ги притесняваше толкова? Обичайните скучни неща, сред които човек трябваше да внимава да не заспи. Малта искаше да пристигне преди тази част, по времето, когато още имаше приятни разговори, приветствия, ордьоври и напитки. Това щеше да ѝ позволи да потърси Дело и двете да седнат заедно. Но с всеки изминат миг въпросното развитие ѝ изглеждаше все по-малко вероятно, защото двете жени се приготвяха влудяващо бавно…
Наистина да се побърка човек! Всяка от тях трябваше да има слугиня, която да помага за обличането, за прическите и за всичко останало. Всички Търговски семейства притежаваха подобни слугини. Обаче баба Роника твърдеше, че тяхното семейство вече не било в състояние да си го позволи. И майката на Малта я подкрепяше. А когато девойката се осмелеше да протестира, те, вместо да я изслушат, тръсваха пред нея някаква купчина сметки и я караха да ги нанася в една от счетоводните книги. При което баба ѝ непоколебимо изискваше всяка объркана страница да бъде нанесена наново. И освен това те очакваха от нея да се взира в редици числа и да разбира защо те означавали, че семейството им вече не може да си позволи слугини извън старата дойка и Рейч.
Само с какво нетърпение тя очакваше завръщането на баща си… Тя беше сигурна, че майка ѝ и баба ѝ пропускат нещо. Несъмнено трябваше да е така, защото всичко това беше нелепо. Как така те неочаквано се оказваха бедни? Та нали нищо друго не се беше променило. А ето че двете жени се готвеха да отидат на толкова важно събитие със стари роби, най-малко на две години, а може би и повече, сами си правеха прическите и си подмятаха хапливи забележчици.
— Няма ли да тръгваме вече? — за пореден път попита тя. Не разбираше упоритото им желание да подминават питанията ѝ.
— Не виждаш ли, че още не сме готови? — остро каза майка ѝ. — Вместо да ми късаш нервите, върви да видиш дали е дошла каретата на Давад Рестарт.
— Не, само не и той! — проплака Малта. — Само не ми казвай, че ще пътуваме в онази раздрънкана и вмирисана карета! Та нейните врати дори не се затварят изцяло. Ще умра от срам, ако ми се наложи да сляза от…
— Малта, иди да видиш дали каретата не е пристигнала — строго нареди баба ѝ. Тя явно се стараеше да не изостава от дъщеря си в командоренето.
С въздишка Малта излезе. Явно трябваше да се примири: по времето, когато те най-сетне пристигнеха, ордьоврите отдавна щяха да са изчезнали, а събраните щяха да са заели места и да започват заседанието.
Но това не беше справедливо! Щом от нея искаха да присъства на цялата сесия, поне ѝ се полагаше да бъде там и за забавната част. Дали изобщо Дело щеше да бъде там? Керуин със сигурност щеше да е там — още от години неговите близки се отнасяха с него като с възрастен. Вероятно щеше да е довел и сестра си. Ако това беше така, Малта трябваше да открие начин да измоли разрешение да седне с нея. Самата Дело лесно щеше да позволи на приятелката си да седне до брат ѝ. Малта не беше виждала Керуин от деня, в който майка ѝ го беше завлякла в парника. Но това не означаваше, че той е изгубил интерес към нея.
Заключението на горните размисли я накара да се отклони от възложения ѝ маршрут и да се отбие до тоалетната. Там имаше малко огледало. Светлината беше слаба, но и при тези условия Малта можеше да се увери, че видяното заслужава одобрение. Тя бе пристегнала тъмните си коси в плитки, които обгръщаха темето ѝ. Няколко кичура привидно по свое усмотрение се спускаха над челото ѝ. Още не ѝ се разрешаваше да си слага бижута, затова тя бе обрала последните рози от парника — тъмночервени, с тежък и сладостен аромат. Робата, която щеше да носи тази вечер, беше доста семпла, но поне не беше момичешка рокличка. Не, това беше истинска Търговска роба, изисквана от протокола на тези събирания. Одеждата беше тъмнолилава и по оттенък се доближаваше до цветята, подредени сред косата ѝ. Самата Малта би предпочела синьо, ала и този цвят ѝ отиваше. Поне дрехата беше нова.