Вече се беше стъмнило изцяло. Факлите пред сградата бяха изгорели. Само звездите проблясваха студено. Проблясъкът им напомняше на Малта за огнените бижута. Зелените и сините бяха най-редки. Тя нямаше търпение да каже на Дело. Вече дори беше измислила точния начин, по който щеше да го стори: подмятайки го съвсем небрежно, като нещо, което би трябвало да бъде познато на всички. Дело беше идеалният човек за подобно споделяне заради силната си склонност към клюките — тя щеше да разкаже това на всички. Нима точно тя не беше разказала на всички момичета за зелената рокля на приятелката си? И как Давад Рестарт отвел Малта у дома.
Малта бе постъпила глупаво да ѝ разкаже всичко, ала тогава тя се беше чувствала толкова разгневена, че просто трябваше да сподели с някого. Но пък тази вечер щеше да компенсира това ѝ посрамване. Тя нямаше да разкаже за скуката си, а само щеше да изтъкне, че пред вратата на залата е разговаряла със самата Яни Купрус за огнените кристали.
Отпиваща от виното си, девойката започна да се разхожда край каретите. Някои от кочияшите бяха влезли в купетата, други заемаха обичайното си място, без да се притесняват от студа. Имаше и неколцина слезли, които се бяха оттеглили в ъгъла на алеята, за да споделят клюки и най-вероятно съдържанието на някоя и друга плоска бутилка.
Малта прекоси почти цялата алея, покрай каретата на Давад и последната пристигнала. Тя започваше да усеща студа все по-остро, защото не беше взела плаща си. И затова крачеше с притиснати пред гърдите си ръце, твърдо решена да не разлее виното си.
Девойката се спря, за да разгледа родовия герб на последната карета. Изображението ѝ се стори глупаво — петел с корона.
— Купрус — тихо промърмори тя и прокара пръст по очертанията на знака. За момент металът остана да проблясва в проследяване на допира ѝ: Малта осъзна, че той е изработен от джидзин. Някога изключително разпространен материал. По-рано странстващите актьори бяха го използвали в цимбалите и зиловете си — така всеки удар бе изтръгвал приплам. Тази гледка бе запленявала окото, ала придружаващият я звук отстъпваше на чистото звучене на месинга. Ето още нещо, което тя щеше да каже на Дело. Още по-добре би се получило, ако тя успееше да съчетае двете неща в едно изречение.
— Не е ли странно, че човешкият допир събужда и джидзина, и огнените бижута — пробно изрече тя. Не, не звучеше особено подходящо. Нужен ѝ беше далеч по-завладяващ изказ.
Почти досами нея изникна син блясък. Сепнатата Малта направи крачка назад. Там стоеше човек, облегнат на Купрусовата карета. Синият проблясък долиташе от скъпоценен камък на шията му. Самият човек беше дребен, обгърнат в типичното тежко наметало. Вратът му бе обвит с шал, а лицето му оставаше скрито от воал, като жена. Вероятно това беше кочияшът.
— Добър вечер — дръзко каза тя, за да прикрие стряскането си, и понечи да отмине.
— Всъщност човешки допир не е необходим — тихо каза той. — Веднъж събудени, всяко движение ги кара да припламват. Виждате ли?
Мъжът протегна ръкавицата си към нея и леко тръсна китка. Два малки, сини скъпоценни камъка изгряха върху ръкава му. Малта не можа да не се загледа в тях. Техният блясък не беше блед, а наситен, сапфирен, и се очертаваше в тъмното.
— Мислех, че сините и зелените са най-редки и най-ценни — отбеляза тя и отпи нова глътка вино. Тези думи ѝ се струваха по-учтиви от директното учудване, че един кочияш би могъл да си позволи подобни украшения.
— Това е така — спокойно се съгласи той. — Но тези бижута са много малки. И, боя се, леко дефектни. Увредени по време на изработка. — Мъжът сви рамене; движение, което Малта различи в припламването на бижуто пред врата му. — Най-вероятно няма да пламтят още дълго. Не повече от година, най-много две. Въпреки това сърце не ми даваше да ги изхвърля.
— Разбира се! — почти възмутено възкликна Малта. Да изхвърлят огнени бижута? Нечувано. — Вие казахте, че те пламтят. А нажежават ли се?
Кочияшът тихо се засмя.
— Не, не и по обичайния начин. Ето, убедете се сама. — И той отново протегна ръката си към нея.
Малта отлепи едната си ръка, за да насочи плах пръст. Съвсем предпазливо тя докосна един от кристалите. Не, наистина нямаше топлина. Поуспокоена, девойката задържа допира си по-дълго. Възглавничката на показалеца ѝ усещаше гладка и хладна повърхност, като стъкло, макар на едно място действително да се долавяше лека нащърбеност. Тя докосна и другата скъпоценност, а после отново обви ръце около себе си.