Выбрать главу

— Толкова са красиви — каза Малта. И несъзнателно потръпна. — Тук е страшно студено. Ще се прибирам.

— Почакайте… Студено ли ви е?

— Малко. Оставих плаща си вътре. — Тя се обърна, за да поеме обратно.

— Вземете моя. — Кочияшът престана да се обляга и понечи да развърже наметалото си.

— Благодаря ви, но няма да е необходимо. Не бих могла да ви оставя без наметало в това време. Просто ще вляза обратно.

Самата мисъл за допир до плаща, обгръщал брадавичест гръб, я накара да потръпне отново. Малта забърза обратно към залата, а мъжът я последва.

— Вземете поне шала ми. Много топли. Ето, вземете.

Говорейки, непознатият бе свалил шала си; когато Малта се обърна към него, той го постави върху ръкава ѝ. Тъканта наистина отблъскваше студа. А синята скъпоценност, припламваща насреща ѝ, не ѝ позволи да захвърли шала обратно.

Да носи такова бижу, пък дори и само за минутка — това беше възможност, която Малта не можеше да пропусне. Просто след прибирането си вкъщи щеше да се изкъпе.

— Бихте ли подържали чашата ми? — помоли тя. Мъжът го стори, а девойката побърза да разгъне шала и да го омотае около раменете си. Кочияшът го бе носил сгънат в няколко ката, около шията си. Плетената тъкан беше приятно мека и страшно топла. Малта го намести така, че синята скъпоценност да остане между гърдите ѝ. И се загледа към приплама.

— Толкова е красиво. Прилича на… Всъщност не зная; не се сещам с какво да го сравня.

— Някои неща не подлежат на сравнение. Понякога красотата е несравнима — тихо каза той.

— Така е — съгласи се Малта, загледана в синия огън.

— Виното ви? — напомни той подир миг мълчание.

Девойката леко се намръщи.

— Вече не го искам. Можете да го допиете, ако искате.

— Наистина ли ми оставяте чашата си? — с шеговита изненада попита той. Сякаш деликатният баланс, установил се между двамата, току-що се беше обърнал към него.

— Исках да кажа… ако ви се пие — объркано се поправи девойката.

— С удоволствие — увери я той. Оказа се, че воалът, прикриващ лицето му, е разцепен. С умело движение кочияшът пъхна чашата и я пресуши на един дъх. Подир това повдигна празната чаша към небето, за да я разгледа на звездната светлина. За момент Малта усети погледа му върху себе си.

Непознатият прибра чашата в ръкава си.

— За спомен — рече той. Едва сега Малта осъзна, че той е по-възрастен от нея и че този им разговор би могъл да бъде взет за непорядъчен. А всички онези думи, които двамата си бяха разменили, можеха да крият и друго значение. Благопристойните момичета не стояха сами в тъмното, за да разговарят с непознати. И то непознати кочияши.

— Вече трябва да се връщам. Майка ми сигурно се притеснява за мен — извини се Малта.

— Сигурно — съгласи се той. В гласа му отново се долавяше онова веселие. Малта започваше да се плаши от него. Не, това не беше страх, а предпазливост. Изглежда той усети това, защото последва отдалечаването ѝ. Всъщност непознатият вървеше до нея.

Тя започна да се опасява, че кочияшът ще я последва и в самата зала, но той спря на прага.

— Преди да се разделим, бих искал да ви помоля за нещо — неочаквано произнесе той.

— Разбира се. — И тя повдигна ръце към шала.

— Кажете ми името си.

Девойката застина. Нима той беше забравил, че ѝ е дал шала си? Шал, към който е прикрепен огнен кристал? Защото тя нямаше намерение да му напомня. Разбира се, нямаше да задържи шала завинаги. Не можеше. Само докато го покаже на Дело…

— Малта — отвърна тя. Разполагайки с това име, непознатият щеше да знае от кого да си поиска шала. И същевременно щеше да изгуби достатъчно време в търсене, за да ѝ позволи да покаже кристала на приятелката си.

— Малта… — подкани я той. Девойката се престори, че не осъзнава питането му. — Разбирам — каза той след миг. — Малта. В такъв случай ви желая приятна вечер, Малта.

— Приятна вечер и на вас.

Тя се обърна и забързано прекоси дверите. Щом се озова вътре, девойката побърза да смъкне шала. Той беше изработен от някаква непозната за нея, но много ефирна материя: смачкан на топка, шалът се побираше в джоба на наметалото ѝ. Приключила, Малта се подсмихна удовлетворено и се върна в залата. Там все още се редуваха оратори. И се говореше за спогодби, въстания, робство, война, ембарго. Още при самото ѝ влизане познатото отегчение я връхлетя отново. Не можеше ли всички те най-сетне да млъкнат и мирясат, та събранието да приключи? И Малта да може да се прибере у дома, където да разгледа на спокойствие огнения кристал?