Останалата част от плетеницата не усещаше, че нещо не е наред. Сесурея изглеждаше леко смутен, но останалите бяха доволни. Тук храна никога не липсваше и се добиваше лесно, атмосферата на това Обилие бе топла, а новите соли бяха породили вълнуващи цветове в поредните нови кожи. Те бяха започнали да сменят кожите си често, защото богатата храна благоприятстваше растежа. Може би, недоволно си помисли Шривър, това беше всичко, което останалите диреха. Може би те смятаха, че този ленив живот на хранене до насита и смяна на кожи представлява прераждане. Ала самата тя не мислеше така.
Шривър знаеше, че Молкин се стреми към нещо много повече. Явно останалите от плетеницата бяха прекалено късогледи, за да не усетят притеснението на своя водач. Той ги отвеждаше на север, подир сянката на кърмителя. На няколко пъти Молкин бе спирал сред топлите притоци на несолена вода, отново и отново опитващ чудатите атмосфери. Останалите не можеха да разберат тези му усилия — те бяха нетърпеливи да последват източника на храна. Веднъж, при едно подобно спиране, Сесурея бе шокирал всички им, разпервайки грива в готовност да ги поведе по желания от всички път, против намеренията на водача. Но до сблъсък не се беше стигнало, защото скоро след това Молкин бе напуснал топлото течение, затваряйки челюсти неудовлетворено, и за пореден път ги беше повел подир огромната сянка.
Шривър не бе изпитвала притеснение, когато кърмителят бе спрял, а Молкин бе сторил същото. Какво право имаше тя да се съмнява в онзи, който съхранява спомените на древните? Ала когато кърмителят отново бе заплавал на юг, а водачът им отново им беше заповядал да следват, тя започна да се съмнява. Нещо не беше наред. Сесурея също споделяше съмненията ѝ.
По пътя те зърваха други плетеници, следващи други кърмители. Всички тези събратя изглеждаха удовлетворени и сити. Тези гледки понякога караха Шривър да изпитва съмнение — може би наистина нещо не беше наред, ала с нея самата. Може би тя приемаше прекалено сериозно свещените предания. Но тогава тя забелязваше колко разсеян изглежда Молкин, дори по време на хранене. Докато останалите разкъсваха и се тъпчеха, той рязко оставяше своята храна и застиваше неподвижен, разтворил челюсти и трепкащ с хриле в дирене на някаква почти неуловима следа. Често, когато кърмителят спреше за по-продължителен период, а останалите от плетеницата си почиваха, Молкин се издигаше досами Недостига, където започваше виещ се танц, затворил очи. В тези моменти Сесурея го наблюдаваше с напрежение, което почти повтаряше нейното. А близо до повърхността техният водач продължаваше да се извива около себе си, за да обостри чувствителността на кожата си. Това той придружаваше с мълвене — нелепици, примесени с предания. Понякога Молкин повдигаше глава над Обилието, сред Недостига, и отново потъваше, мърморещ за някакви светлини.
При една от тези му прояви Шривър не можа да се сдържи. Тя изчака водача им да се изтощи; когато умората потъмни петната връз кожата му и той се понесе към дъното, Шривър се насочи към него, покорно отпуснала грива.
— Молкин — тихо протръби тя, синхронизирала падането си с неговото. — Какво става с виденията ти? Нима прозрението те е изоставило и си се заблудил?
Той повдигна клепачи и се вторачи в нея. И с ленива небрежност се обви около нея, та двамата да легнат заедно сред мекотата на дъното.
— Не става дума единствено за място — занесено обясни той. — То е също и време. Време, място и плетеница. Плетеница, каквато не се е сбирала още от древните времена. Почти мога да доловя миризмата на един Помнещ.
Шривър напрегна намотките си в опит да прочете паметта му.
— Нима ти не си един от тях, Молкин?
— Аз? — Клепачите му отново се спускаха. — Не. Не изцяло. Аз почти си спомням. Зная, че има място, време и плетеница. Когато ги усетя, веднага ще ги разпозная. Ние се намираме близо, Шривър, съвсем близо. Трябва да продължим и да не се съмняваме. Толкова често времето е наближавало и отминавало, а ние сме го пропускали. Боя се, че ако го пропуснем и този път, всички наши спомени за древните времена ще избледнеят. И ние никога няма да бъдем онуй, което сме били.
— А какво сме били? — попита тя. Поверията ѝ бяха известни; просто ѝ се искаше да го чуе за пореден път.
— Ние сме били господарите на всичко, способни да владеят и Обилието, и Недостига. Познатото на един било познато на всички. Всеки носел спомените на всички. Ние сме били могъщи и мъдри, почитани от всички останали създания.
— И какво станало после? — рече Шривър. Ритуалният въпрос.