— Вашето заведение ми беше препоръчано. Колко ще ми струва стая с вана?
Отново последва бавният оглед, вероятно целящ да отгатне финансовите възможности на питащия. Съдържателят беше човек на стара възраст, бивш моряк, който накуцваше. Не беше трудно да се отгатне, че именно зарасналият криво крак е сложил край на това му призвание.
— Три — решително отвърна стопанинът. И добави: — Вие не сте от хората, дето се връщат къркани и трошат, нали? Иначе в „Червената стряха“ няма да се намери място за вас.
— Наистина обичам да пия, но тогава не троша, а просто си лягам да спя.
Онзи изсумтя.
— Поне сте честен. — Той протегна длан; веднага щом монетите се озоваха в нея, съдържателят ги изсипа в джоба си. — Първата лява стая на втория етаж. Ако искате да се изкъпете, отзад в бараката има помпа, вана и огнище. Огънят тлее, бързо ще го разпалите. Къпете се колкото си дълго искате, само че накрая подредете всичко така, както сте го заварили. Аз поддържам ред. На някои това не се харесва, те искат да се наливат, да плюскат, да крещят и да се бият. Ако и вие искате това, вървете другаде. Тук един честен човек може да се сдобие с чисто легло и с добре приготвена храна. Тя може да не е нищо особено, ама е приготвена добре и е прясна. Тук човек може да изпие и халба бира, ако иска. Но тук не е кръчма или бардак. Не, сър. Това е спретнато място.
Брашън кимна сковано. Той започваше да подозира, че усмивката на първия помощник е произтичала от намерението му да се пошегува. И все пак тази странноприемница изглеждаше подходящо място за една вечеря с Алтея, по-подходящо от някоя шумна кръчма.
— В такъв случай ще отида да се окъпя — обяви той, възползвайки се от замлъкналия да поеме дъх стопанин. — Един мой другар може да ме потърси. Ще пита за Брашън, това съм аз. А момчето се казва Ател. Нали ще му предадете да ме почака?
— Да, ще му кажа, че сте тук. — Домакинът отново замълча. — Той нали не е от шумните? Не е от хората, които се връщат пияни и обръщат пейките?
— Ател ли? Нищо подобно.
С това уверение Брашън побърза да се оттегли към задния двор. Там той откри въпросната барака, в която имаше помпа, голямо корито и пещ. И в тази постройка личеше спретнатост. Няколкото окачени кърпи изглеждаха чисти, макар и захабени — върху нито една от тях не личаха петна. Мястото наистина изглеждаше чисто.
Той изпомпа няколко кофи вода и ги сложи да се нагряват, а после извади цивилните си дрехи от торбата и ги сложи да се проветрят — те бяха чисти, само леко бяха започнали да се вмирисват на мухъл. Накрая Брашън пристъпи към банята си. Сапунът отстрани няколко слоя мръсотия и може би част от кожата, преди процесът да постигне задоволителен ефект. За пръв път от седмици той разплете коса, изми я и отново я пристегна. Много му се искаше да полежи във ваната, но не искаше да кара Алтея да чака. По тази причина Брашън се надигна, подсуши се, подряза брадата си и си облече чистите дрехи. Колко приятно беше да почувства допира на чисти, топли и сухи дрехи до също така чистата си кожа. Окъпването го бе направило летаргичен, но храната, придружена с една студена халба бира, бързо щеше да го оживи.
Мръсните си дрехи Брашън прибра в торбата си и се зае да подрежда бараката. Утре той щеше да потърси перачница, където да предаде одеждите — с изключение на онези, които бяха прекалено изцапани с катран. Но днешният ден беше предвиден за почивка. Като нов човек той се върна в гостилницата, за да си поръча храна и да изчака Алтея.
До този момент тя никога не се бе озовавала сама в чуждо пристанище. По-рано винаги бе разполагала с другари и с кораб, на който да се завърне по здрач. В момента беше едва следобед, ала денят бе започнал да ѝ се струва и по-студен, и по-мрачен. Алтея отново се огледа. Всичко около нея бе изгубило конкретността си. Не съществуваше нищо, което да я обвързва: никакъв кораб, никакви задължения, никакво семейство. Парите в джоба и торбата на гърба изчерпваха единствените ѝ тревоги.
Този нов поглед породи чудата смесица от чувства. От една страна тя се чувстваше сама, изоставена, съкрушена от отказания ѝ билет, а в същото време това усещане съжителстваше с усета за уверена независимост. Безразсъдство. Да, това беше думата. Струваше ѝ се, че никоя нейна постъпка не би могла да влоши положението ѝ повече. В този момент Алтея можеше да прави каквото си иска, без да мотивира основанията си, защото никой не се интересуваше от тях. Нищо не ѝ пречеше да се напие до припадък или да прахоса всичките си пари за една възмутително скъпа вечеря. Разбира се, това състояние не я освобождаваше от нуждата да се съобразява с утрешния ден, но пък човек винаги можеше да отмести мисленето за него до самото му настъпване. Ако тя решеше да се хвърли с главата към стената, никой нямаше да ѝ попречи или впоследствие да я мъмри за сцепения лоб.