Бингтаун. Нейният дом. Завръщане, което щеше да означи и зачеркването на мечтите ѝ да си върне Вивачия.
Не, тя нямаше да мисли за това сега.
По смрачаване Алтея беше обиколила шест различни пансиона. Почти всички стаи бяха разположени над пивници. Всяко едно от тези заведения се бе отличавало с шум и дим, а някои дори предлагаха собствени курви. Онова, на което тя в крайна сметка се спря, също не се отличаваше от останалите, само че в него неотдавна се бе разразило сбиване, наложило пристигането на градската стража. Онези, които не бяха отведени, бяха или прекалено изнурени, или препили. В един от ъглите стояха трима музиканти, които свиреха за себе си, защото клиентите си бяха отишли. Тримата тихо разговаряха помежду си и често прекъсваха изпълненията си, за да опитат нещо различно.
Алтея се настани достатъчно близо до тях, за да слуша, но без да им пречи. Точно сега тя им завиждаше. Дали някога и тя щеше да има подобни приятели? Всички онези години, прекарани в плаване, ѝ бяха изключително скъпи, ала бяха взели своята цена. Нейният баща бе останал нейният единствен приятел. Но капитанът и неговата дъщеря не могат да споделят приятелството на екипажа. И в Бингтаун Алтея бе оставала отчуждена, отдавна изгубила връзка с останалите момичета на нейната възраст. Повечето от тях вече имаха собствени семейства, най-вероятно омъжени за някогашните момчета, които бяха обсъждали с кискане. А пък Алтея се беше озовала насред чужд пристанищен град, в западнала кръчма и преоблечена като момче. Сама. И само с една вероятност за бъдещето си: да се прибере у дома с подвита опашка и сведена глава.
С всяка изминала минута тя се чувстваше все по-покрусена. Най-добре щеше да бъде да си легне. Да, тази халба щеше да бъде последната за днес, след нея Алтея щеше да се оттегли в стаята, която бе наела.
В този момент Брашън прекрачи прага. Погледът му веднага се закова на Алтея. За един застинал миг помощникът спря. По стойката на тялото му личеше, че е ядосан. Вероятно в проява на същия гняв той се бе сбивал — утре сутринта лявото му око щеше да е посиняло. Ядът му още не беше отминал; това личеше и в положението на раменете под чистата моряшка фланела, и по блясъчето в очите му.
Алтея нямаше причина да изпитва вина или срам. Тя не беше обещала, че ще се срещне с него, а само бе изтъкнала възможност. Затова неочакваното ѝ трепване я изненада.
Брашън се приближи към нея, оглеждащ се в дирене на нестрошен стол. Дирене, оказало се напразно, поради което той трябваше да седне на нейната пейка.
Помощникът се приведе към Алтея и каза отсечено:
— Можеше просто да ми откажеш. А не да ме караш да чакам и да се притеснявам за теб.
В продължение на няколко мига тя барабани с пръсти по масата; преди да повдигне очи към него.
— Простете, сър — високо му напомни тя за ролята си. — Не подозирах, че вие ще седнете да се притеснявате за сополанковци като мен.
Брашън хвърли бърз поглед към музикантите, които изобщо не им обръщаха внимание.
— Разбирам — сухо отвърна той. А погледът му беше далеч по-красноречив. Тя го беше наранила: нещо, за което дори не се беше замисляла.
Брашън се надигна от масата. Алтея реши, че той ще си отиде, но помощникът не оправда очакванията ѝ, а се отправи към гостилничаря, разчистващ парчетата глина. Сдобил се със собствена бира, помощникът се върна обратно и заговори пръв:
— Понеже се притесних, отидох на кораба и попитах помощника за теб.
Алтея възкликна.
— Да. Онова, което той каза за теб… — Брашън замълча и докосна синината върху лицето си. — Повече няма да плавам с Жътвар — рязко каза той и я изгледа обвинително. — Защо си им казала истинското си име?
— Помощникът ти е разказал? — вместо отговор запита тя. Настроението ѝ съумя да постигне невъзможното, като се развали още повече. Това щеше да намали шансовете ѝ да си намери работа на борда на някой друг кораб. Отчаянието започна да я дави.
— Не. Капитанът ми каза. След като помощникът ме заведе при него и двамата попитаха дали съм знаел за теб.
— И ти си им казал истината?
Не, още по-лошо ставаше. Сега те бяха уверени, че тя е преспала с Брашън, за да си осигури мълчанието му.
— Нямаше смисъл да лъжа.
Останалите подробности от историята му не я интересуваха — нямаше значение кой кого е ударил първи. Тя поклати глава.
Но Брашън нямаше намерение да остави собствения си въпрос. Той отпи от халбата си и попита: