Тя седеше кръстато — така бе му рекла — върху килим, разпънат връз влажния пясък, и се облягаше върху корпуса му. Допирът на косата ѝ бе по-мек и от най-нежните водорасли. Кичурите оставаха прилепени за момент, когато Янтар се раздвижеше.
— Ти почти ме накара да си спомня какво е да виждаш. Не просто да разпознаваш форми и цветове, но и да можеш да оцениш онези гледки, които го заслужават.
Жената мълчаливо повдигна ръка и допря длан до корпуса. Не за първи път тя прибягваше до този жест. В някои отношения този допир напомняше на Парагон за допира на погледи. Безока размяна на погледи. Той се усмихна.
— Донесла съм ти нещо — каза тя.
— Наистина ли? — изненада се Парагон и направи опит да задържи вълнението далеч от гласа си. — Не помня някой друг да е правил това.
Янтар се надигна.
— Никой не ти е подарявал нещо?
Корабът сви рамене.
— Къде бих могъл да съхранявам подаръците си?
— Моят подарък е съобразен с това. Подай ми ръката си. Искам да знаеш, че това е нещо, с което съм много горда, затова ще ти го показвам постепенно. Отне ми известно време да го изработя, защото трябваше наново да съобразя мащаба. Ето първото. Можеш ли да отгатнеш какво е?
Ръцете ѝ изглеждаха толкова дребни, докато пускаха нещо в огромната му длан. Нещо, чийто допир приличаше на дървен. В предмета имаше дупка, през която бе прокарана дебела връв. Повърхността на дървото бе оформена и загладена.
Парагон внимателно прокара пръсти. Предметът бе извит, с раздвоение в единия си край.
— Делфин — каза той. Пръстите му отново проследиха извивката на гръбнака, перката. — Удивително. — И корабът се засмя.
— Има и още — обяви възторженият ѝ глас. — Придърпай следващото.
— И още ли?
— Разбира се. Това е огърлица. Хайде, опитай се да отгатнеш следващото зърно.
— Искам да си я сложа — каза той. А ръцете му трепереха. Току-що бе получил огърлица, специално за него.
Без да дочака отговор, Парагон я разгърна и внимателно я намести над главата си. За момент накитът увисна пред разрушените му очи, преди да се намести на гърдите. Там пръстите отново подириха елементите ѝ. Те бяха пет. Цели пет! Той започна да проверява очертанията им.
— Делфин. Чайка. Морска звезда. А това… това е рак. И накрая риба. Камбала. Познавам я по люспите и по окото. А очите на рака са разположени върху стъбълца. А морската звезда е с груба повърхност, с вендузи. Този подарък е прекрасен, Янтар. Наистина ли изглежда красиво? Добре ли ми стои?
— Ама че суетен си бил. — До този момент Парагон не бе чувал подобно удовлетворение в гласа ѝ. — Да, стои ти прекрасно, сякаш е част от теб. Това беше нещо, за което самата аз се притеснявах. Ти си рожба на истински майстор; имах основания да се опасявам, че на фона на това изящество собственото ми творение би изглеждало глупаво. И макар да не е особено подобаващо, аз не мога да не похваля работата си. Всяко от зърната на огърлицата е изработено от различен материал. Усети ли? Морската звезда е от дъб, а рака съзрях да се крие в един голям боров чвор. Делфинът се криеше в извивката на върбов клон. По време на допира си сигурно си усетил различните текстури. Цветовете им също са различни. Всяко зърно е запазило оттенъка на своя материал: аз не обичам да насилвам дървото с чужди цветове. Смея да твърдя, че те стоят по прекрасен начин върху кожата ти.
Тя обясняваше бързо, с охота. Интимността в гласа ѝ загатваше, че само той би могъл да я разбере напълно. Трудно можеше да се намери нещо тъй ласкателно като бързото леко докосване на обясняващата ѝ ръка.
— Може ли да те попитам нещо? — каза Янтар.
— Разбира се. — Парагон продължаваше да мести пръсти върху очертанията на дара си, за да открива нови детайли от текстурата и формата.
— Чувала съм, че при изработването фигурата на съответния жив кораб бива боядисана. Ала когато корабът се съживи, фигурата придобива собствен цвят. Както теб. Как става това? И защо само фигурата променя цвета си, а не всички останали части, изработени от магическо дърво?
— Не зная — смутено отвърна той. Понякога тя му задаваше подобни въпроси. Те не му се нравеха, защото прекалено остро изтъкваха различията между двама им. И освен това Янтар имаше навика да ги задава точно в моментите, в които той се чувстваше особено близък с нея. — Защо твоите очи и кожа са в настоящия им цвят?
— Разбирам. — Тя помълча за момент. — Помислих си, че това е нещо, което сам избираш. Ти си същинско чудо. Можеш да говориш, да мислиш, да се движиш… А можеш ли да се движиш целия? Не само фигурата, а и самия кораб?