Понякога. Един гъвкав кораб по-добре умееше да се съпротивлява на стихиите от някой стегнат до принудителна цялост. Дъските можеха да се движат по малко, за да успокояват водата с отстъпването си. А в някои случаи те можеха да се раздвижат и допълнително, за да допуснат мълчаливия прилив на солена вода, студена и мрачна като самата нощ. Ала това би била непростима, безсърдечна измяна. Непростима. Непоправима.
Парагон се откъсна от острия спомен и не отговори на въпроса ѝ.
— Защо питаш? — вместо това каза той, разбудил подозренията си. Какво всъщност искаше тя от него? Защо му носеше подаръци? Парагон знаеше, че никой не би могъл да го харесва. Може би това беше някакъв номер; може би тя работеше за Рестарт и Мингсли. Вероятно те я бяха изпратили тук, за да може тя да узнае тайните му и да научи всичко за магическото дърво.
— Не исках да те разстройвам — тихо каза Янтар.
— Нима? А какво си искала тогава? — изсумтя корабът.
— Да те разбера.
Тя не се присъедини към тона му. В гласа ѝ нямаше гняв, само мекота.
— По свой собствен начин аз съм тъй различна от жителите на Бингтаун, колкото съм и от теб. Тук аз съм чужденка. Колкото и дълго да живея тук, колкото и честно да търгувам, аз винаги ще си остана новодошла. Бингтаун не приветства новодошлите. — Думите ѝ бяха придобили успокояващ ритъм. — Затова се обръщам към теб. Защото смятам, че ти си също толкова самотен, колкото съм и аз.
Самотен. Излизаше, че тя го смята за жалък. И за глупав. Достатъчно глупав да повярва, че тя го харесва, след като в действителност просто се опитваше да научи тайните му.
— И защото ти се иска да узнаеш повече за магическото дърво — изпробва я той.
Мекият му тон успя да я заблуди. Янтар се засмя тихо и каза:
— Бих излъгала, ако кажа, че това не ме интригува. Що за материал е способен да оживява? От какво дърво произлиза той; къде растат тези дървета? Дали са редки? Сигурно са редки. Семействата са склонни да струпват поколения дълг, за да се сдобият с кораб от такъв материал.
Думите ѝ страшно се доближаваха до изреченото от Мингсли. Парагон се засмя гръмко; подетият от ехото грохот блъсна скалите и сепна подирилите укритие птици.
— Сякаш не знаеш! — навъси се той. — Защо Мингсли продължава да те изпраща тук? Да не си мисли, че ще успееш да ме приласкаеш да заплавам за вас? Плановете му са ми известни. Той смята, че ако разполага с мен, ще може спокойно да плава по Дъждовната река и да заграби търговията, която принадлежи единствено на Търговците от Бингтаун и Дъждовните земи. — Корабът продължи със замислен глас, по-тихо: — Той си мисли, че след като съм безумен, ще предам семейството си. Смята, че щом моите близки ме мразят, проклинат и изоставят, аз ще постъпя по същия начин.
Той откъсна огърлицата и я хвърли на пясъка.
— Ала аз оставам верен. Какъвто винаги съм бил, каквото и да се говори за мен. Бил съм и все още съм. — Парагон отново повиши глас. — Чувате ли, Лъдчънсови? Аз още съм ви верен. Аз плавам единствено за своето семейство! Единствено за вас!
Целият му корпус потръпна от крясъка.
Корабът замълча, дишащ тежко. Той стоеше заслушан, ала не долавяше Янтар. До него долитаха единствено пукотът на огъня, шуменето на отново унасящите се птици и вечното мълвене на вълните. Но от нея нямаше нито звук. Вероятно тя бе избягала по време на крясъците му. Или бе напуснала безшумно, със страхливо сведена глава.
Парагон потърка чело. Начинът на оттеглянето ѝ не беше от значение. И самата тя не беше от значение. Нищо нямаше значение. Нищо.
Той докосна шията си на мястото, където бе лежала огърлицата, и се заслуша в настъпващия прилив. Вълните се приближаваха плавно; подредените в огнището отломки рухнаха сред прилив на дим.
Гласът на Янтар го сепна.
— Мингсли не ме е изпратил. — Тя се надигна рязко и се приближи до огъня, където започна да намества подпалките. С тих и овладян глас жената продължи. — При първото си идване тук той ме доведе. Искаше да те насече, за да използва материала ти. Но сърцето ми не би допуснало това още от първия миг, в който те видях. И аз наистина искам да те опозная. За мен ти си и чудо, и мистерия. А моето любопитство винаги е надделявало над мъдростта ми. А най-масивна е самотата ми. От моя дом и близките ме делят не само разстояние, а и години.
Тя говореше бързо, с натъртени срички. И се движеше, шумолейки с пола. Изостреният му слух долови потракването на дърво. Това беше огърлицата му. Янтар я събираше, за да си я отнесе.
— Янтар? — поде той. Гласът му се задави подир изричането на името ѝ. Типично за моментите, в които той се страхуваше. — Огърлицата ми ли събираш?