Имаше дълго мълчание, преди тя да отвърне с почти груб глас:
— Мислех, че ти не я искаш.
— Напротив.
Тъй като тя не каза нищо, Парагон събра смелост.
— Ти вече ме мразиш, нали? — попита той. Гласът му бе съвсем спокоен, но пак оставаше леко писклив.
— Парагон… — Янтар помълча за момент. — Не те мразя — продължи тя с мек глас. — Но и не мога да те разбера. Понякога думите ти отразяват мъдростта на цели поколения. А друг път се държиш като глезено десетгодишно хлапе.
Вече си на дванадесет. Почти си мъж. Ако по време на това пътуване не се научиш да се държиш като мъж, ти никога няма да станеш мъж, лигаво пале такова. Той повдигна длани към лицето си и покри мястото, където бяха се намирали очите му. Мястото, от което биха изникнали предателските сълзи. Едната си ръка Парагон премести над устата, за да не допусне риданието. Дано в този момент тя не гледа към мен, молеше се той. Дано да не ме види.
Янтар продължаваше да говори.
— В някои моменти просто не зная как да се държа с теб… Тъй, ето го и рака. Събрах и петте. Би трябвало да се засрамиш, да хвърлиш такава огърлица както бебе захвърля играчки. Сега ще трябва да изчакаш да пристегна връвта.
Парагон отдръпна ръка от устата си и вдиша бавно, преди да изрече най-голямото си опасение:
— Огърлицата, тя… Строшил ли съм нещо?
— Не. Аз съм предвидлива жена. — Янтар отново бе заела мястото си върху одеялото. От нейната посока започна да долита тихото потракване на дървените украшения. — Знаех, че накитите ще бъдат изложени на дъжд и вятър, затова използвах много масло и восък. Освен това те паднаха на пясъка. Но след един сблъсък със скалите не биха останали цели, така че на твое място не бих повтаряла.
— Няма — обеща Парагон. И предпазливо попита: — Сърдиш ли ми се?
— Преди — призна тя. — Вече не.
— Ти не ми крещя, а остана тъй тиха, че реших, че си се махнала.
— Бях на път да се махна. Не понасям крещенето. Мразя някой да ми крещи, а самата аз никога не крещя на някого. Но това не означава, че не се ядосвам. — Тя помълча за миг. — Или че никога не се наскърбявам. Ала моята болка е по-мълчалива от гнева ми. Това е цитат от поета Тини. Или по-скоро буквален превод.
— Кажи ми цялата поема — помоли Парагон, бързо съзрял безопасен разговор. Той не искаше двамата да разговарят за гняв, омраза и глезени деца. Може би покрай рецитирането Янтар щеше да забрави, че той не ѝ се е извинил. А намерение да се извинява той нямаше.
— Бавачката заяви, че е готова да остане на половин заплата, стига да можем да си я позволим — каза Роника. Кефрия седеше на стола от отсрещната страна на камината, където бе обичал да сяда баща ѝ. Тя държеше малък гергеф, а върху подлакътника на креслото бе подредила конци, ала вече бе изоставила тази преструвка. И ръцете на майка ѝ също бяха застинали.
— А можем ли? — попита Кефрия.
— Само ако бъдем склонни да се храним скромно и да живеем още по-скромно. Почти ме е срам да призная колко благодарна се почувствах, когато тя предложи това. Чувствах се страшно виновна да я отпращам. Повечето семейства искат млада жена, която да се грижи за децата им. За нея би било трудно да си намери нов дом, където да постъпи.
— Така е. Пък и Силдин би бил съкрушен. — Тя прочисти гърло. — А с Рейч какво ще правим?
— Същото — лаконично отвърна майка ѝ.
Кефрия поде предпазливо:
— След като положението ни е толкова сериозно, заплатата на Рейч не е сред най…
— Аз не гледам на ситуацията по такъв начин — остро я прекъсна Роника.
Дъщеря ѝ мълчаливо се вторачи в нея.
Възрастната жена първа отклони поглед.
— Прости ми. Зная, че напоследък съм прекалено рязка. — Старицата трябваше да се напрегне, за да не позволи на тази острота да се прояви и сега. — Чувствам, че е важно Рейч да получава заплата. Важно е за всички ни. Не толкова важно, че да изложа Малта на риск, но далеч по-важно от нови роклички и панделки.
— С това съм съгласна — тихо каза Кефрия. — Просто исках да го обсъдим. Та, с оглед на тези разходи, ще можем ли да платим на семейство Фестрю?
Роника Вестрит кимна.
— Да, Кефрия, разполагаме с нужното злато. Заделила съм цялата сума: и дължимото, и компенсацията. Така че ще можем да платим. Проблемът е друг, не можем да платим на останалите. А сред тях има кредитори, които са от особено настойчивите.
— И какво ще правиш? — попита Кефрия. Но веднага след това се усети и се поправи. — Какво предлагаш да сторим?