— Предлагам да чакаме и да видим кой ще се появи — въздъхна Роника. — И колко е настойчив. Вивачия би трябвало да се върне скоро. Някои ще склонят да изчакат пристигането ѝ, други ще поискат допълнителна лихва. В най-лошия случай може да има и такива, които да поискат незабавно да им се издължим. За тях ще трябва да продадем някои от имотите си.
— Но ти си на мнение, че към подобна продажба трябва да прибегнем само в краен случай.
— Да — решително отвърна майка ѝ. — Коне, карети, бижута: това са все преходни неща, чиято липса почти не се усеща. Известно ми е как се тръшкаше Малта, че тази зима е останала без нови дрехи, но и за нея това представляваше далеч по-малък проблем, отколкото изглежда покрай вайканията ѝ. Пък и е добре тя да се учи на пестеливост; това е нещо, което не ѝ се е удавало до този момент.
Кефрия прехапа устни. Дъщеря ѝ се бе превърнала в неприятна тема, която тя се стараеше да обсъжда колкото се може по-малко.
— Ами земята? — подсети тя. Този разговор двете с майка ѝ бяха провеждали и преди. Не съществуваха действителни основания за повторно провеждане.
— Имотите са нещо съвсем друго. В Бингтаун непрекъснато пристигат нови и нови люде, което повишава цената на най-добрите земи. Ако се наложи да продаваме сега, най-добрите предложения ще дойдат от новодошлите. А ако продадем на тях, не само ще изгубим благоразположението на старите си съседи, но и ще допринесем за разрушаването на някогашния Бингтаун. Защото в случая ще сме се разделили с нещо, което никога не може да бъде заменено. Човек винаги би могъл да си купи нова карета или нови обици. Но земята не изниква от нищото. Веднъж закупили, новодошлите не биха склонили да ни я продадат обратно.
— За съжаление трябва да се съглася с теб. А наистина ли смяташ, че ще успеем да удържим положението до завръщането на Вивачия?
— Да. Нали получихме вести, че тя се е разминала с Вестрой в Маркамовия пролив. Това означава, че е пристигнала в Джамаилия точно по график. Пътуването на юг е най-трудно по това време на годината.
Майка ѝ изричаше неща, които и двете знаеха. Защо тяхното често изричане бе тъй успокояващо? Може би увереността, че повтарянето им би убедило съдбата да избере именно този си развой?
— Ако Кайл действително се прояви като умел в търговията с роби, завръщането му би трябвало да ни донесе достатъчно, за да удовлетворим най-належащите си кредитори.
Гласът на Роника запазваше предпазлива неутралност при споменаването на робите. Тя все още не одобряваше тази търговия. Самата Кефрия също не проявяваше одобрение. Ала и двете не можеха да сторят нищо.
— Да, тогава бихме получили достатъчно — повтори тя. — Но нищо повече. Майко, колко дълго ще можем да задържаме глави над водата? Ако цените на зърното спаднат отново, ние ще се окажем неспособни да изплащаме задълженията си. Какво ще стане тогава?
— Тогава няма да бъдем сами в нещастието си.
Кефрия бавно си пое дъх. Двете често разговаряха за нещата, които се надяваха да се случат. Ала сега тя се осмели да облече в думи неизричания им страх.
— Наистина ли смяташ, че ще има въстание срещу сатрапа? Война?
Трудно беше дори да се мисли за конфликт с Джамаилия. Кефрия бе родена в Бингтаун, ала пак смяташе Джамаилия за свой дом. Това беше родината, първоизворът, гордостта на всички тукашни преселници. Джамаилия, бляскавият град на юг, център на цялата цивилизация.
Майка ѝ мълча дълго, преди да отговори.
— Много зависи от начина, по който сатрапът ще приеме нашите пратеници. Напоследък е изникнал нов смущаващ слух; говори се, че сатрапът щял да наема калсидски наемници, които да придружават търговците и каперите във Вътрешния проход. Още сега хората започват да се възмущават и да твърдят, че не бива да допускаме въоръжени калсидски кораби в своите води и пристанища. Ала аз не мисля, че ще се стигне до война. Ние сме търговци, а не войнолюбци. Сатрапът трябва да разбере, че ние искаме от него единствено да спази дадената дума. Нашите пратеници ще отнесат със себе си оригиналната харта, за да я прочетат пред владетеля и неговия двор. Никой не може да отрече обещаното. Той ще трябва да прогони новодошлите.
Ето, майка ѝ го правеше отново: изричаше надеждите си гласно, та думите да се превърнат в реалност.
— Някои смятат, че той ще ни предложи финансови компенсации — рече Кефрия.
— Ние не бихме приели — бързо каза Роника. — Аз останах искрено шокирана, когато Давад Рестарт предложи да търсим именно такова разрешение. Дадената дума не може просто така да бъде откупена. — Следващите ѝ думи бяха изречени с горчилка. — Понякога ми се струва, че Давад е забравил кой е. Той прекарва прекалено дълго време с новодошлите и твърде често заема тяхната страна. Ние сме единственото, което предпазва нашите роднини от Дъждовните земи. Нима трябва да продадем близките си?