— Малко ми е трудно да изпитвам загриженост към тях. В сегашните обстоятелства аз гледам на тях като на заплаха за Малта.
— Заплаха? — едва ли не наскърбено възкликна Роника. — Кефрия, не забравяй, че те просто се придържат към условията на някогашното споразумение. Абсолютно същото нещо, което ние изискваме от сатрапа.
— И не ти се струва, че я изпращаме в робство?
Роника замълча.
— Не — отвърна накрая тя. И въздъхна. — Не бих се радвала на напускането ѝ. Но трябва да знаеш, Кефрия, че никога не съм чувала за някой наш съгражданин, който да е задържан насила от народа на Дъждовните земи. Те търсят съпруги и съпрузи, а не слуги. Кой би искал да сключи брак с човек, който се противи на съюза? Има хора, които доброволно отиват там. А други, отпратени като част от изплащане, избират да се върнат. Спомняш ли си Сцила Епълби? Нейните близки не успяха да изплатят една от вноските и я отпратиха да замине. Осем месеца по-късно тя се върна в Бингтаун. След още два месеца тя размисли и отново се върна в Дъждовните земи. Така че не може да е толкова лошо.
— Аз разбрах, че нейните близки са я принудили да се върне. И баба ѝ, и майка ѝ се отнасяли с нея отвратително, защото смятали, че със завръщането си тя била посрамила целия си род.
— Възможно е — колебливо се съгласи майка ѝ.
— Аз не искам Малта да отиде там насила — заяви Кефрия открито. — Нито от чувство за дълг, нито от гордост. Дори и не заради доброто име на семейството ни. Ако се стигне до подобно нещо, аз самата бих ѝ помогнала да избяга.
— Прости ме, Са, аз също бих го сторила.
Този отговор на майка ѝ дойде почти минута по-късно, изречен със задавен глас. Думите смаяха Кефрия: не просто заради самото им значение, а и заради придружавалото ги чувство. А Роника продължи.
— Имало е моменти, в които аз ненавиждах този кораб. Как е възможно нещо да има тъй висока цена? Да струва не само злато, а и собствените потомци!
— Ако татко бе продължил да търгува с Дъждовните земи, в този момент Вивачия щеше да е изплатена — изтъкна Кефрия.
— Вероятно. Ала на каква цена?
— Тате винаги казваше така — бавно изрече младата жена. — Но аз така и не разбрах защо. Татко нито веднъж не ни обясни; той избягваше да говори за това пред мен и пред сестра ми. Само един път се осмелих да го попитам, а той ми отвърна, че въпросният маршрут носел нещастие. А пък всички останали родове, притежаващи живи кораби, търгуват със семействата от Дъждовните земи. На нас също се полагаше това право. И въпреки това баща ми отказваше да се възползва от него. — Следващите си думи тя изрече с отчетливо, но и предпазливо. — Струва ми се, че това е нещо, което трябва да преосмислим. Кайл е склонен да поеме този риск. Той демонстрира това в деня, когато поиска картите на Дъждовната река. По-рано двамата с него не бяхме обсъждали тази тема. Аз смятах, че татко му е обяснил. Пък и самият Кайл нито веднъж не се осведоми за причината, поради която нашето семейство не плава по Реката. Не се е налагало.
— И ако проявиш разумност, никога няма да ни се налага да плаваме по нея — сухо каза Роника. — Кайл би предизвикал същинско бедствие.
Ето поредната тягостна тема. Кайл.
Кефрия въздъхна:
— Спомням си, че когато дядо беше жив, той плаваше по Реката. И винаги ни носеше подаръци. Веднъж той ми беше донесъл една музикална кутийка, която ми беше много скъпа. — Жената поклати глава. — Дори не помня какво стана с нея.
Следващите си думи тя изрече още по-тихо.
— И така и не разбрах защо татко отказва да навлиза в Дъждовната река.
Роника стоеше загледана в огъня, както би подобавало за разказването на приказка. Ала подетото от нея не беше приказка.
— Баща ти… Той мразеше договора със семейство Фестрю. Самия кораб той обожаваше, не би го разменил за нищо на света. Но своите деца обичаше още повече. И също като теб виждаше в това отдавнашно споразумение заплаха за тях. Никак не му харесваше да бъде обвързан от условията на договор, в чието сключване той не е участвал. — Роника снижи глас. — До известна степен той имаше ниско мнение за рода Фестрю, задето неговите представители не се противят на несправедливост, която им носи облаги.
Старицата замълча.
— Разбирам, че говоря объркано. Аз говоря по начина, по който зная, че трябва да мисля: че сделката си е сделка, а договорът си е договор. Ала този договор е бил сключен в отминали, по-тежки времена. А въпреки това продължава да ни обвързва.