— Но татко го е ненавиждал — напомни Кефрия, за да поднови повествованието.
— Да, той ненавиждаше условията му. И често изтъкваше, че никой не е успял да изчисти дълга си към Дъждовните земи. Нови задължения неизменно се трупат връз старите, така че веригите, стягащи родовете, само се заякчават с течение на времето, вместо да отслабват. Той искаше да настъпи време, в което корабът ще принадлежи изцяло на нас и в което нищо не би ни пречило да напуснем Бингтаун, стига да пожелаем.
Тази идея разтърси Кефрия с необичайността си. Да напуснат Бингтаун? Баща ѝ е обмислял да отведе семейството си?
Роника продължаваше:
— Макар неговият баща и баба му да бяха търгували със стоки от Дъждовните земи, той смяташе тези стоки за покварени. Точно така ги наричаше, покварени от прекалено много магия. Той беше уверен, че в един или друг момент за тази магия ще трябва да бъде заплатено. Освен това не му се струваше… достойно да продава в нашия свят магията от друго място и друго време; магия, може би предизвикала падението на някой предишен народ, вероятно и на целите Прокълнати брегове. Понякога късно през нощта той споделяше тези свои опасения. Казваше, че се опасява да не би да унищожим себе си и обграждащия ни свят, както са сторили Древните.
Роника замълча. И двете жени притихнаха — всяка вглъбена в своите мисли. Това бяха неща, които изключително рядко намираха място в разговорите им. Търговците от Бингтаун и Дъждовните земи притежаваха рядко познание, което далеч не се ограничаваше само до безопасно плаване сред каналите. Тук ставаше дума за тайни, чиято значимост не отстъпваше на стойността на редките им стоки.
— Затова той стори нещо, което беше едновременно и дръзко, и трудно — продължи старицата. — Той престана да търгува по Реката. Това означаваше, че му се налага да работи два пъти по-усилено и да отсъства три пъти повече, за да получи същата печалба, която би му донасял един курс по нея. Той замени Дъждовните земи с чудати места сред вътрешните канали, на юг от Джамаилия. С тамошните жители той разменяше редки и екзотични стоки. Но никога вълшебни, така се беше зарекъл баща ти. И щеше да изпълни намерението си, ако беше останал жив.
— Да не би татко да е смятал, че червената чума е била предизвикана от магия? — предпазливо попита Кефрия.
— Това път откъде ти хрумна? — остро каза Роника.
— Спомням си времето, когато бях много малка. Точно след като момчетата бяха починали. Помня, че Давад също беше тук. Татко плачеше, а аз се криех пред вратата. Всички вие се бяхте събрали в стаята. Аз исках да вляза, но се страхувах, защото никога не бях виждала баща си да плаче. Чух Давад Рестарт да проклина Дъждовните Търговци и да казва, че те били изровили заразата в мините си. Неговите деца и съпругата му също бяха починали. Давад каза още…
— Спомням си — прекъсна я Роника. — Спомням си какво каза той. Ти си запомнила правилно. Но си била прекалено малка да разбереш, че тогава той е бил съкрушен от мъка. Ужасяваща мъка. — Старицата поклати глава, загледана в миналото. — В подобни моменти човек казва неща, в които не вярва в действителност. В онзи момент Давад се нуждаеше от нещо, което да обвини за загубата си. Известно време той винеше Търговците от Дъждовните земи. Но от дълго време е престанал.
— А истина ли е, че неговият син…
— Какво беше това?
Внезапното възклицание на майка ѝ я прекъсна. И двете жени се бяха привели напред, заслушани. В сепването си Роника бе отворила очи.
— Звучеше като гонг — прошепна Кефрия. Стряскащо беше да чуят Дъждовен гонг точно по времето на такъв разговор. Стори ѝ се, че е доловила нечии стъпки в коридора.
С един стреснат поглед към майка си тя скочи на крака и се насочи към вратата. Роника се повдигна почти едновременно с нея.
Малта тъкмо завиваше в края на коридора.
— Малта! — повика я Кефрия.
— Какво има, майко? — Девойката изникна отново иззад завоя. Тя беше по нощница и носеше чаена чаша.
— Защо си будна по това време?
В отговор момичето леко повдигна чашката.
— Не можех да заспя и станах да си запаря малко лайка.
— Чу ли някакво издрънчаване преди малко?
Малта сви рамене.
— Не. Може би котката е блъснала нещо.
— А може би не — разтревожено промърмори Роника, избута дъщеря си встрани и се отправи към кухнята. Кефрия я последва, а Малта, все така понесла чашата си, любопитно се понесе подире им.
Кухнята бе осветена единствено от сиянието на тлеещото огнище. Изпълваха я познатите миризми: дъхавата топлина на живия огън, втасващото тесто, задържалата се миризма от изминалата вечеря. Роника бе донесла кандило със себе си; тя прекоси помещението и открехна вратата. Зимният хлад побърза да се стрелне вътре.