— Малта — уморено въздъхна Кефрия и се приближи до дъщеря си, за да погали раменете ѝ. — Ние не те смятаме за някаква курва или лъжкиня, просто се притесняваме за теб. Ти тъй настойчиво бързаш да пораснеш, без да разбираш толкова много неща.
— Съжалявам — изхлипа момичето. — Онази нощ не трябваше да излизам. Но вътре беше толкова задушно. И всички онези крясъци бяха започнали да ме плашат.
— Разбирам те — утешаваше я Кефрия. Тя не обичаше да вижда дъщеря си в подобно състояние; дразнеше се от факта, че двете с майка ѝ я бяха притиснали по такъв начин. И в същото време изпитваше нещо, наподобяващо облекчение. Непоколебимата и озлобена Малта беше непозната за нея. Ала това ридаещо дете ѝ беше познато. Може би тази вечер нещо се беше променило. Може би с тази Малта можеше да бъде постигнато разбиране.
Тя се приведе и прегърна дъщеря си, която за момент сковано отвърна на жеста.
— Виж, Малта — меко каза Кефрия. — Ето кутията. Не можеш да я отваряш или да я задържиш, утре ще трябва да я върнем. Но можеш да я разгледаш.
Девойката преглътна част от сълзите си, повдигна очи към кутията върху дланта на майка си, но не посегна към нея.
— Това е обикновена кутийка — каза тя. — Аз очаквах, че вътре ще има някакви украшения. — И Малта отмести поглед. — Вече може ли да си лягам? — промълви тя.
— Разбира се. Върви да се наспиш. Утре сутринта ще поговорим на свежи глави.
Смирената Малта преглътна още сълзи и кимна. Когато вратата се затвори след нея, Кефрия въздъхна и се обърна към майка си.
— Понякога ми е толкова трудно да я гледам как расте.
Роника кимна с разбиране. Но след това добави:
— Прибери кутийката на сигурно място за през нощта. Рано сутринта ще повикам вестоносец, който да отнесе нея и писмото до пристанището.
По времето, когато Малта отнесе кутийката в стаята си, до разсъмване оставаха само няколко часа.
Тя бе открила подаръка на очакваното място: в тайното чекмедже на майчиния дрешник в гардеробната. Именно там Кефрия криеше подаръците за рождените дни и най-скъпите си масла. Малта се бе опасявала, че майка ѝ ще прибере кутията някъде в спалнята си, може би под възглавницата си, или че ще използва съня. Но тези ѝ опасения не се бяха оправдали.
Девойката безшумно затвори вратата след себе си и се настани върху кревата, сложила кутийката в скута си. Каква олелия за тъй нищожен подарък.
Тя доближи кутията до лицето си и вдъхна. Да, от нея действително се излъчваше приятна миризма. Малта се надигна от леглото и се приближи до своя гардероб. В една кутия в ъгъла, под няколко захвърлени кукли, бе скрит шалът с бижуто. В мрака на стаята ѝ кристалът сияеше още по-ярко. Дълго време тя остана загледана в това сияние, забравила причината, накарала я да извади шала. Тя доближи и него до носа си, а сетне го отнесе обратно до леглото, за да сравни уханието му с това на подаръка. Двете миризми бяха различни, с екзотичен оттенък. Сладостни, но не си приличаха.
Излизаше, че тази кутия може изобщо да не е изпратена от мъжа, подпирал се на каретата. Символът върху нея действително приличаше на онзи върху колата, но може би това просто означаваше, че тази кутийка е била изработена от семейство Купрус. Може би този подарък бе дошъл от Керуин: с течение на годините Малта бе оставила не една своя вещ в дома на Дело. Сега като се замислеше, този подател изглеждаше далеч по-вероятен. Защо му е на човек, разговарял няколко минути с нея, да ѝ изпраща тъй скъп дар? Не, Керуин трябваше да е изпратил подаръка. Това обяснение пасваше идеално. Защото, ако качулатият непознат бе открил коя е и ѝ бе изпратил подарък, нима би пропуснал да придаде и послание, в което да си иска шала? Естествено, че не би пропуснал. Следователно този подарък не беше от него, а от Керуин.
Тя пъхна шала под възглавницата си и легна на една страна, оставила кутийката пред себе си. И замислено допря пръст върху устните си. Керуин. Девойката плъзна пръста по шията си и се усмихна. Какъв ли сън ѝ бе изпратил той? Тя подозираше, че знае отговора. Сърцето ѝ пърхаше нетърпеливо.
Малта затвори очи и отмести капака на кутийката. Или поне се опита. Наложи ѝ се да отвори очи и да се вгледа по-внимателно. Когато най-сетне успя да го стори, част от вълнението ѝ преля в раздразнение. На всичкото отгоре кутията се оказа празна. Съвсем празна. Девойката бе очаквала, че вътре ще открие някакъв сияен прашец. Или че поне вълшебен проблясък ще съпроводи отварянето на капака. Или пък някаква нежна музика.
Тя пъхна два пръста, за да се увери, че не е пропуснала нещо. Не, кутийката действително се оказваше празна. Какво означаваше това? Дали не беше някаква шега? А може би самата кутийка представляваше подарък? Може би тя изобщо не съдържаше сън, а просто баба ѝ си беше измислила. Самата Малта никога не бе чувала за подобни дарове. Този ред на мисли отново припали раздразнението ѝ. Разбира се. Баба ѝ бе използвала тази измислица като предлог да задържи кутията.