А може би някоя от двете жени вече бе отворила кутийката и бе задържала съдържанието ѝ за себе си…
— Мразя ги. И двете ги мразя — злостно процеди тя, захвърли кутийката край леглото си и се тръшна обратно върху възглавницата. Знаеше, че трябва да се надигне и да върне кутията обратно в гардероба, ала част от нея не се интересуваше. Какво пък, нека да разберат. Тя искаше да им покаже, че знае за кражбата им. За открадването на нейния подарък.
И Малта невъзмутимо скръсти ръце и започна да се унася.
Спокойствие. Празнота. До нея долиташе единствено глас. Шепот.
Малта Вестрит, ти прие моя дар. Тук двамата с теб ще общуваме. Дали общият ни сън ще бъде приятен? Нека да видим.
Дори тънката нишка разбиране, че това е само сън, изчезна от съзнанието ѝ.
Тя бе обгърната от зеблен чувал. Чувалът обгръщаше главата ѝ и стигаше почти до коленете. И миришеше на прах и картофи. Малта бе сигурна, че той е бил използван по съответното предназначение.
В момента тя се поклащаше върху нечие рамо, победоносно и бързо отвеждана далеч. Мъжът, който я носеше, водеше със себе си и спътници. Те възклицаваха и се смееха гръмко, ала самият ѝ носител бе прекалено доволен, за да изразява удовлетворението си по такива начини.
Нощта беше хладна и влажно лепнеше по краката ѝ. Устата на Малта бе запушена; ръцете ѝ стояха пристегнати зад гърба. Тя искаше да се мята, но в същото време се страхуваше, че ако го стори, мъжът може да я изпусне. Освен това тя си нямаше представа къде се намира и какво може да ѝ се случи, ако избяга от своя похитител. Колкото и да беше ужасяващо това изживяване, то пак си оставаше най-безопасното място, където можеше да се намира. За мъжа, който я носеше, тя не знаеше нищо освен увереността, че той е готов да се сражава до смърт, за да я задържи.
В един момент те спряха. Онзи, който я носеше, я отпусна на краката ѝ, макар да продължаваше да я държи. Малта долови приглушен разговор, бързи думи, изречени на непознат за нея език. Останалите смеешком настояваха за нещо, на което отвлеклият я се противеше спокойно, но решително. Скоро след това тя долови отдалечаващи се стъпки. Другите си бяха отишли. Тя бе останала насаме с мъжа, който все още стискаше вързаните ѝ китки. Тя трепереше.
Студеният допир на метал се допря до китките ѝ; в следващия миг ръцете ѝ бяха свободни. Малта побърза да изтръгне чувала от себе си и да отпуши уста. По лицето ѝ все още лепнеше прах. Тя изчисти очи и се обърна към своя поробител.
Двамата бяха сами сред мрачна и мъглива нощ. Град и пресичащи се улици. Само това можеше да различи тя. Мъжът стоеше неподвижно, загледан в нея. Девойката не можеше да види лицето му, но усещаше взора, който изникваше от дълбините на придърпаната напред качулка. Самата тъма носеше в себе си блатиста миризма; единствените околни светлини идваха от факлите на улицата, затъмнени от мъгла. Ако Малта побегнеше, дали той щеше да се хвърли подире ѝ? Може би той бе решил да се забавлява, като ѝ даде напразни надежди? И ако все пак тя успееше да избяга, нямаше ли с това да се изложи на още по-голяма опасност?
Той продължаваше да я наблюдава мълчаливо и да я оставя да премисля. Докато в един момент не се раздвижи и не ѝ направи знак да го последва. Непознатият бързо пое сред една от улиците, а Малта тръгна след него. Мъжът се движеше бързо и уверено сред лъкатушещите улици. Вървейки, той взе ръката ѝ. Девойката не се възпротиви. Мъглата беше гъста, лепкава и почти давеща. Мракът покриваше всичко. На места сред ниските облаци неяснота личаха постройки, обгърнали улицата. Ала те изникваха рядко: и мракът, и тишината изглеждаха всевластни. И въпреки това спътникът ѝ крачеше уверено. Ръката му беше голяма и суха и сгряваше нейната изстинала длан.
В един момент той се отклони от пътя си — за да я поведе надолу по стълбище, в края на което ги очакваше врата. Отвъд тази врата се разля глъчка: музика, смях и оживено говорене, ала в непознати за нея стил и език. Тази врява бе оглушителна; Малта не можеше да чуе стъпките на придружителя си, та какво оставаше за гласа му. Очевидно това беше някаква пивница. Наоколо имаше множество малки и кръгли маси, върху всяка от които бе поставена свещ. Мъжът я поведе към една от празните и ѝ направи знак да седне. Подир това той последва примера ѝ и свали качулката си.