Дълго време в този сън двамата останаха неподвижни. Вероятно непознатият успяваше да извлече някакво удовлетворение от музиката, ала за Малта тя звучеше прекалено еднотипно. И прекалено силно.
Поне сега тя можеше да види лицето му, подчертано от мъждукането на свещите. Той притежаваше красива бледност. Рус, безбрад, с топли кафяви очи. Над горната му устна стоеше малък мустак. Раменете му бяха широки, а ръцете криеха мускули.
Той продължаваше да мълчи и да се взира в нея. Говореше единствено десницата му, която се протегна над масата. Малта я прие. Мъжът се усмихна. С допира тя почувства, че двамата са достигнали съвършено разбиране, в което не са нужни думи. Сред този допир за тях времето отново застина. То потече отново в мига, в който непознатият се раздвижи за пореден път, изваждайки пръстен с малък диамант. Девойката погледна накита и поклати глава. Тя не го отказваше; само искаше да изтъкне, че не ѝ е нужен подобен символ. Разбирането, достигнато от тях, бе достатъчно въздигнато, та да бъде утежнявано по излишен начин.
Мъжът прибра пръстена и се приведе към нея. С разтуптяно сърце Малта се приведе напред. И той я целуна. Само устите им се докоснаха.
Това беше първата ѝ целувка и я накара да настръхне — заради непознатата мекота на мустака край устната му, на допира на езика, повеляващ на устните ѝ да се разтворят пред неговите. Времето застина изцяло, като птица, пиеща нектар, пред един сладостен момент на решение — да се разгърне или да остане затворена.
Тя долови нечия веселост, ала не насмешлива, а одобрителна. Ти имаш щедра същина, Малта. Много щедра. Дори и ако идеите ти за ухажване се простират до древния обичай на отвличане. Съновидението избледняваше, образите му изчезваха, единствено приятният гъдел върху устните ѝ оставаше. Мисля, че двамата с теб ще бъдем прекрасни партньори в този танц. Прекрасни.
Глава двадесет и седма
Затворници
Уинтроу се намираше в голяма барака. Тя имаше само три стени, така че нищо не възпираше зимния мраз да нахлува вътре. Това дори не беше барака, а по-скоро навес, защото само покривът беше достатъчно масивен, самите стени бяха сковани набързо. И преградите на отделенията, изпълващи вътрешността, също бяха съвсем символични, неспособни да предоставят уединение. Подът бе покрит с тънък слой слама, а в единия ъгъл стоеше кофа.
Ако не бяха оковите, стегнали глезените му, нищо не би попречило на Уинтроу да напусне отделението си, да прекоси навеса и да си иде. Ала въпросните окови бяха прикрепени към масивна скоба, вложена в греда от желязно дърво. По трудния начин юношата бе установил, че човешкият напор не е в състояние да откъсне скобата. Той бе разполагал с цели четири дни, за да се убеди в това.
Ако и през следващия ден никой не го потърсеше, Уинтроу щеше да бъде продаден в робство.
Това му бе обяснено от веселия надзирател още през първия ден от това затворничество, а впоследствие и през втория. Въпросният надзирател пристигаше веднъж дневно с кошница хлебчета. Заедно с него идваше и синът му, полуидиот, който наливаше по черпак вода.
Още в първия ден Уинтроу го бе помолил да съобщи за него в храма на Са, уверен, че жреците ще му се притекат на помощ. Ала надзирателят бе отказал да си губи времето. Жреците, разясни той, вече не си правели труда да се замесват в граждански дела. А затворниците на сатрапа, както личало от името им, представлявали точно негова собственост; те нямали нищо общо със Са. Непотърсените затворници се превръщали в роби на сатрапа, чиято продажба да обогати държавната хазна. А това би бил тъй тъжен край на един тепърва започващ живот.
Вместо това надзирателят го посъветва да се обърне към някакви роднини. Тонът на тази препоръка показваше, че той е повече от склонен да им предаде съобщение, стига това да му донесе известно възнаграждение. Или подкуп. В склонността си дори бе започнал да изрежда най-вероятните кандидати. Нима майката на Уинтроу не се притеснявала? Той нямал ли братя, които да платят за освобождаването му?
Юношата бе отвръщал с мълчание. И бе убеждавал себе си, че все още разполага с време да измисли собствено решение. Лесно би било да изпрати надзирателя при баща си, ала това само би възобновило предишното му робуване. Така че това решение отпадаше. И Уинтроу продължаваше да мисли. Той бе сигурен, че при достатъчно усилен размисъл ще намери решение.
А настоящата му ситуация определено бе подходяща за размисъл, защото алтернативите не бяха много. Момчето можеше да избира начина, по който да се разположи върху сламата. Това беше. Можеше и да спи, ала сънят не докарваше отмора. Звуците от другите отделения се просмукваха в сънищата му, изпълваха ги с дракони и змии, които спореха помежду си и умоляваха. Самият Уинтроу нямаше с кого да разговаря: зад гърба му се издигаше външната стена на бараката, а килийките от двете му страни не бяха задържали дълго потенциалните събеседници: разбунтувал се пияница, спасен от ридаещата си съпруга; проститутка, наръгала клиента си и за наказание дамгосана; конекрадец, който бе обесен. Тук правосъдието — наказанието — не закъсняваше.