Отвъд килийката на Уинтроу минаваше коридор, също покрит със слама. От другата му страна се простираше друга редица подобни килии. Те бяха заделени за робите. За непокорни и долнокачествени роби с белязани гърбове и задраскани лица. Тези роби също не се задържаха дълго — продавани евтино и използвани без пощада. По-голямата част от времето си тук те прекарваха в мълчание. Пък и за какво можеха да говорят? Лишеният от правото на собствен избор е в състояние единствено да се оплаква. И те се оплакваха, ала унило, което издаваше, че са престанали да очакват някаква промяна. На Уинтроу те напомняха за приковани кучета. Мрачните, белязани лица насреща му щяха да бъдат подходящи за чисто физическа работа, но нищо повече. Това той бе разбрал от дочутите разговори. Повечето от мъжете и жените, приковани насреща му, бяха прекарали години в робство. И очакваха по същия начин да приключат живота си.
Уинтроу изпитваше изключително отвращение към идеята за робство, ала в същото време му беше трудно да изпитва съжаление към някои от тях. Някои се бяха превърнали в обикновени скотове, оплакващи трудния си живот, ала изгубили склонността си да се борят. През тези няколко дни юношата можа да разбере основанията, според които някои следовници на Са твърдяха, че робството е Негова воля. Трудно му беше да си представи тези хора като свободни, с близки, домове и собствени животи. Не, той не мислеше, че те са били родени без души, предопределени да станат роби. Ала никога преди не бе съзирал човеци, тъй лишени от човешкото у себе си.
Близостта до тях бе започнала да поражда и страх у него. Кога ли и той щеше да се превърне в нещо като тях?
Оставаше му само един ден, през който да измисли нещо. Защото утре сутринта щяха да го отведат за татуиране. Щяха да приковат крайниците му, а главата да стегнат в онова обгърнато от кожа менгеме. И тогава щяха да бележат лицето му със знак, обявяващ го за собственост на сатрапа. Ако сатрапът избереше да го задържи, това щеше да остане единствената татуировка върху лика на Уинтроу. Ала това нямаше да се случи. Юношата не притежаваше някакви специални умения, с които да бъде от полза в двора на владетеля. Не, той щеше да бъде изложен за продан. Когато това станеше, върху лицето му щеше да изникне нова татуировка, знак на новия му собственик.
В продължение на няколко часа той бе измъчван от нерешителност. Ако повикаше надзирателя, а въпросният изпратеше вестоносец до пристанището, бащата на Уинтроу щеше да дойде. Или да изпрати човек, който да го откупи. Тогава юношата отново щеше да се окаже на борда на съда, в предишното си затворничество. Ала поне лицето му щеше да остане недокоснато. Ако не се обърнеше за помощ към баща си, Уинтроу щеше да бъде белязан, продаден и отново белязан. Тогава, освен ако не избягаше или не успееше да получи свободата си, той щеше да остане нечия собственост, поне в очите на закона. И в двата случая той никога нямаше да стане свещеник. И тъй като Уинтроу възнамеряваше да стори точно това, да се върне в манастира, дилемата му се свеждаше до следното: да определи коя от двете възможности му предоставя по-големи шансове за бягство.
Ала тук мислите му се поколебаваха. На този въпрос му беше невъзможно да отговори.
Затова той седеше на пода и безучастно наблюдаваше купувачите, които идваха да разгледат евтините роби. Беше му студено, измъчваше го и глад. А нерешителността бе най-лоша от всичко. Именно тя не му позволяваше да се свие на земята и да заспи.
В продължение на няколко минути той не разпозна Торг, бавно обхождащ отсрещната редица. А закъснялото разпознаване бе придружено от усещане, което почти приличаше на радост. Уинтроу прояви закъснение и в разпознаването на това чувство: облекчение.
Облекчение, защото Торг щеше да го види и да каже на баща му. И на Уинтроу нямаше да се налага да се проявява като страхливец. Помощникът щеше да го стори вместо него. И когато баща му дойдеше да го прибере, нямаше да разполага с основания да се подиграва на беглеца, сам помолил за помощ.