Едно вглеждане в тези мисли би разкрило на Уинтроу много неща за самия него, ала той не се впусна в подобно анализиране, може би защото не възнамеряваше да се опознава тъй добре. Вместо това той рязко се изправи, застана в ъгъла на килийката си и дръзко се облегна на стената. Там скръсти ръце пред гърдите си и зачака Торг да го забележи.
Това му чакане се оказа изненадващо мъчително. Помощникът напредваше съвсем бавно, спираше се дълго пред всеки роб, спореше с надзирателя и едва тогава кимваше или поклащаше глава. Надзирателят си отбелязваше нещо върху плочка.
Видяното объркваше Уинтроу. Видно бе, че Торг е пристигнал с намерението да закупи значителна бройка от тукашните пленници. Ала тези хора далеч не бяха образованите роби и занаятчиите, които Кайл бе възнамерявал да закупи.
А Торг продължаваше да крачи бавно и самодоволно, видимо удовлетворен от позицията си на купувач. Той се стараеше да си придаде вида на човек, когото си струва да бъде впечатлен, а равнодушието, с което разглеждаше робите, бе неподправено. Презрението на Уинтроу нарастваше непрекъснато. Пред него стоеше противоположното съответствие на лишените от дух роби: човекът, чиято самооценка се подхранва от чуждото унижение.
Изчакването бе съпроводено и от чувство на нарастващ страх. Ами ако Торг не се обърнеше? Какво трябваше да стори юношата тогава? Да се унижи и сам да го повика? Или да остане незабелязан и да се насочи към бъдеще, изпълнено с други като Торг?
Точно когато Уинтроу почувства, че ще го повика, точно когато прехапа езика си, за да не допусне тази измяна, погледът на Торг мина край него. И отново се върна, за да се вторачи, невярващо. За миг помощникът застина; сетне широка усмивка разцепи лика му. Той веднага се приближи към редицата на Уинтроу.
— Гледай ти — самодоволно обяви помощникът. — Кой си спечели бонус току-що? Да, тлъстичък бонус.
Очите му бавно започнаха да обхождат Уинтроу, за да се насладят на сламките, прилепнали по захабената роба, на оковите, разранили кожата, и на пребледнялото от студ лице.
— Изглежда, че твоята свобода не изглежда да е продължила дълго, малки ми светецо.
— Познавате ли този затворник? — попита надзирателят, последвал с малко закъснение.
— И още как. Неговият баща е мой… мой съдружник. И се чудеше какво е станало със сина му.
— В такъв случай имате късмет, че го открихте. Утре той щеше да бъде татуиран като роб на сатрапа поради неспособност да плати глобата си. И щеше да бъде продаден.
— Роб на сатрапа. — Торговото лице получи ново основание да се усмихне. Рехавите вежди трепнаха над сивите очи. — Това вече е забавно.
Бавното движение на мислите му почти можеше да бъде проследено.
— Колко е глобата му? — неочаквано се обърна той към надзирателя.
Запитаният направи справка с една от вървите на колана си.
— Дванадесет сребърни монети. Той е убил роб на сатрапа.
— Какво направил? — Торг го погледна невярващо и избухна в смях. — В това се съмнявам, но съм сигурен, че историята е забавна. Тъй значи, ако тази вечер дойда с дванадесет сребърни, ще го откупя. А какво ще стане, ако не го сторя? — Той присви очи, усмихна се и попита, без да отделя поглед от Уинтроу: — За колко би се продал утре?
Другият сви рамене.
— За колкото може. Новите роби ги поставят на търг. Като последен шанс за закъснелите близки все пак да ги откупят. Понякога техни врагове също участват в наддаването. Случва се то да стане особено ожесточено. И доста забавно. — Надзирателят бе доловил нещо от настроението на Торг и се стараеше да му угоди. — Бихте могли да изчакате търга и да го откупите тогава. В този случай има вероятност да спестите пари, но може да се окаже, че ще се наложи да платите повече. Само че по това време той ще носи знака на сатрапа. Вие или баща му ще имате право да го освободите, разбира се. Но преди това той ще трябва да получи татуировка, която да го бележи като ваша собственост, и документ или пръстен, който да удостоверява, че приносителят е свободен човек.
— А не може ли просто да обгорим татуировката? — безмилостно попита Торг. Очите му се взираха с неистова настойчивост в лицето на Уинтроу, търсещи страх. Юношата отказваше да му достави това удоволствие. Торг нямаше да се осмели да стори подобно нещо. В случая ставаше дума за обичайните му гаври и дразнения. И ако Уинтроу по някакъв начин издадеше, че те му влияят, помощникът щеше да се постарае да удължи удоволствието си.
Затова той стоеше загледан в нищото и оставаше с вида на незаинтересован.