— Заличаването на робска татуировка е незаконно — тежко обяви надзирателят. — Всеки с обгорен белег от лявата страна на носа се смята за избягал опасен роб. Момчето би се озовало отново тук, за да бъде белязано повторно.
Торг тъжно поклати глава, ала усмивката му бе злобна.
— Срамота, да белязват такова сладко личице. — Той рязко се обърна и кимна към отсрещната редица. — Ще продължим ли?
Надзирателят се навъси.
— Да изпратя ли вестоносец при бащата на момчето?
— Не е необходимо, не си прави труда. Аз ще се погрижа баща му да научи. Разбира се, той никак няма да остане доволен… Кажи сега за тази жена. Тя притежава ли някакви специални умения?
Само човек, който зърнеше въпросната грохнала робиня, можеше да разбере, че тонът на любезен интерес представлява убийствена подигравка.
Уинтроу остана да трепери в килийката си. Натрупвалият се в него гняв заплашваше да го разкъса с изблика си. Торг щеше да го остави тук, сред мраз и мръсотия, колкото се може по-дълго. Но също така щеше да каже на баща му и щеше да го доведе, за да присъства на сблъсъка между двамата. Каква ли проява щеше да намери яростта на баща му? Това представляваше нова тревога. Той щеше да се чувства унизен. А Кайл Хейвън не обичаше да бъде унижаван. И несъмнено щеше да открие начин да изтъкне това по недвусмислен начин пред сина си.
Юношата отчаяно се облегна на стената. Бе допуснал грешка с това си бягство. До петнадесетия му рожден ден оставаше по-малко от година. С настъпването на този момент той щеше да стане независим и просто да напусне кораба. Глупавият му опит да избяга само щеше да накара оставащите месеци да текат по-бавно. Защо просто не беше изчакал?
Той бавно се отпусна в ъгъла и затвори очи. Сънят беше за предпочитане пред очакването на бащиния гняв.
— Махай се — повторно процеди Кенит. Ета не помръдна, все така стиснала устни. В едната си ръка тя носеше купа с вода, а от другата висяха бинтове.
— Реших, че би предпочел нова превръзка — дръзна да каже тя. — Старата е покрита със засъхнала кръв и…
— Вън! — изрева той. Жената се обърна рязко, разливайки част от съдържанието на купата. Вратата на каютата се затръшна след нея.
Кенит се намираше в съзнание още от утрото, ала това бяха първите думи, които бе изрекъл до момента. По-голямата част от изминалото време той бе прекарал загледан в стената, неспособен да проумее, че късметът го е изоставил. Как бе възможно да му се случи подобно нещо? Как можеше подобно нещо да връхлети капитан Кенит?
Беше време. Време да види какво му е причинила кучката, време отново да придобие инициатива. Той сви юмруци около завивката и се надигна. Болката от отместването на ранения крак едва не го накара да изреве отново. Прясна пот се вля в лепнещата риза. Време беше. Кенит дръпна завивката настрани и погледна към крака, който тя бе разрушила.
Кракът го нямаше.
Нощната му риза бе внимателно сгъната от страната на раната. А краката си започваха по обичайния начин, смугли и космати. Ала единият от тях изчезваше неочаквано, прекъснат от зацапани ивици плат, обвили коляното.
Кенит се приведе напред, ала не успя да се насили да докосне мястото. Вместо това ръката му се отпусна, в глупав жест, върху празното място, където би трябвало да се намира продължението на долния крайник. Той постъпи така с абсурдната надежда, че съзираното ще се окаже някаква илюзия.
В гърлото му започна да се заражда крясък, който пиратът задуши. Не, той нямаше да издаде нито звук. Никакъв звук. По-скоро трябваше да си припомни как се е стигнало до това. Защо изобщо бе оставил побърканата кучка на борда? Защо те си губеха времето да нападат робски кораби? Търговските съдове носеха истинската плячка. Подир търговските съдове не се тътреха змии, готови да ти отхапят крака. Соркор и Ета бяха виновни. Ако не бяха те, Кенит все още щеше да бъде пълноценен.
Не. Спокойствие. Спокойствие. Той трябваше да запази спокойствие, да избистри ума си. Той беше затворен тук, в тази каюта, неспособен да се бие, неспособен дори да ходи. А Ета и Соркор бяха се обърнали срещу него? Дали те работеха заедно? Това трябваше да установи той. И защо му бяха причинили това? Защо? Може би се надяваха, че ще му отнемат кораба?
Кенит си пое нов дъх, постара се да успокои мислите си.
— Тя защо ми е причинила това?
Хрумна му и нова мисъл.
— Защо просто не ме е убила тогава? Може би се е бояла от хората ми…
Тогава излизаше, че тя не се намира в съдружие със Соркор…
— Тя го стори, за да спаси живота ти — обяви гласец откъм китката му. Изненадан гласец. — Нищо ли не си спомняш? Змия беше захапала крака ти, опитваше се да те откъсне от кораба и да те налапа. Ета трябваше да ти отреже крака. Нямаше друг начин да те спаси от змията.