— Разбира се. — Песни и танци. Кенит се чувстваше страшно уморен. — Ние сме пуснали котва. Къде? И защо?
— Заливчето няма име, но е плитко. Корпусът на Сикерна пропускаше, отдавна е прогнил. Робите в най-долното ниво бяха постоянно потопени. Струваше ми се най-разумно да го оставим на котва тук, където корабът няма да може да потъне дълбоко, докато приготвим допълнителни помпи. След това възнамерявам да се отправим към Биволския залив. С допълнителните помпи Сикерна ще издържи пътуването.
— Защо Биволския залив? — попита Кенит.
Соркор сви рамене.
— На тамошния бряг лесно ще издърпаме кораба. — И той поклати глава. — Ще му е нужна доста работа, преди отново да стане сносен. А Биволският залив бе двукратно нападан от търговци на роби, така че там ще ни приветстват.
— Виждаш ли — промърмори капитанът и се усмихна. Соркор бе прав. И очевидно бе научил много неща от него. С това посещение и малко убеждаване Кенит можеше да привлече на своя страна още един градец. — Ако Пиратските острови имаха един владетел… от когото нападателите се страхуваха… хората биха…
Връхлетяха го тръпки.
— Не се напрягай толкова, мили. Целият си пребледнял. Соркор, върви да се погрижиш за водата и за останалото. И донеси купата, която оставих отвън. Тя ще ми трябва.
Кенит с отвращение слушаше как тя си позволява да нарежда на заместника му, загърбила протокола.
— Соркор сам може да ме превърже — с недоверие изтъкна капитанът.
— Аз ще се справя по-добре — спокойно отвърна Ета.
— Соркор… — поде Кенит, подминал репликата ѝ, ала сега първият помощник се осмели да го прекъсне.
— Тя наистина се справя много добре, капитане. Тя се погрижи за нашите ранени. Ще се погрижа за водата.
И той изчезна, оставяйки Кенит насаме с кръвожадната харпия.
— Лежи мирно — заръча Ета. Сякаш той можеше да скочи и да хукне нанякъде. — Сега ще повдигна крака ти и ще поставя нова подложка, за да не цапа чаршафите. Когато приключим с превръзката, ще сменим и чаршафите.
Той стисна зъби, присви очи и съумя да не издаде нито звук, докато тя повдигаше чукана и умело подпъхваше още парцали.
— Сега ще навлажня бинтовете, за да ги отстраня по-лесно.
— Изглежда имаш голям опит в тази област — процеди Кенит.
— Курвите често ядат пердах — прагматично изтъкна тя. — Ако жените от даден дом не се грижат една за друга, кой ще го стори?
— И очакваш от мен да поверя грижите за раната ми на жената, която ми отряза крака? — със спокоен тон се осведоми капитанът.
Тя застина. Като вехнещо цвете се отпусна на пода до леглото му. Пребледняла, Ета сведе глава и допря чело до кревата.
— Това беше единственият начин, по който можех да те спася. Ръцете бих си прегризала, ако това можеше да те спаси.
Кенит остана безмълвен, поразен от нелепостта на тези думи. Ала талисманът не бе изгубил дар слово.
— Понякога капитан Кенит се държи като безсърдечно прасе. Но аз разбирам, че ти стори единственото възможно в онзи момент, за да ме спасиш. И ти благодаря.
Вцепенението на пирата се удължи още миг, този път примесено с гняв, породен от начина, по който талисманът току-що се беше издал. Той веднага го покри с длан; в нея немилостиво се впиха зъбки. С тихо изохкване Кенит отдръпна ръка. А Ета повдигна глава и го погледна с насълзени очи.
— Разбирам — каза тя дрезгаво. — Човек трябва да играе много роли. Вероятно се налага капитан Кенит да бъде безсърдечно прасе. — Жената сви рамене и опита да се усмихне. — Не бих винила за това онзи Кенит, който е мой.
Носът ѝ се беше зачервил, а капещите очи го смущаваха. На всичкото отгоре тя смееше да вярва, че той изпитва към нея благодарност за касапското ѝ изпълнение. Мислено Кенит наруга лукавия талисман, поставил го в подобно положение. Поне можеше да се убеди, че тя наистина е отнесла изреченото към самия него.
— Нека не говорим повече за това — бързо рече той. — Погрижи се за остатъка от крака ми.
Водата, с която тя навлажни бинтовете, бе топла като кръв. Кенит почти не усети допира ѝ — докато Ета не започна бавно да отлепва ивиците чаршафи и марля. Той трябваше да извърне глава и да стиска устни, близо до припадъка. За пореден път по тялото му избиха капчици. Дори не усети завръщането на Соркор: осъзна присъствието на помощника едва когато последният протегна пред него отворена бутилка бренди.
— Без чаша? — презрително попита Кенит.
Соркор безшумно прочисти гърло.
— По вида на крака ви реших, че би било напразно.
Ако заместникът му не бе рекъл това, Кенит щеше да успее да сдържи погледа си. Но не и сега. Докато морякът тромаво трополеше из едно от шкафчетата в търсене на чаша, капитанът бавно извърна глава по посока на раната.