Ета небрежно разпра единия крачол на панталоните му, за да му ги облече почти безболезнено, след което отново ги заши. Тя му закопча ризата и среса косата и брадата му с умение, което не отстъпваше на никой лакей. И прие върху себе си почти цялата му тежест по време на прехода от кревата до капитанското кресло, за да може да смени завивките. Кенит никога не се бе замислял, че тя може да притежава подобни таланти. Очевидно той не бе оценил същинската ѝ полезност.
В края на мъчителната процедура Ета излезе, но само след секунди се завърна с пълен поднос. Едва при миризмата на горещата супа и пресния хляб пиратът осъзна глада си.
Успокоил първоначалния устрем на апетита си, Кенит ненадейно остави лъжицата си и попита:
— Какво те накара да се занимаваш с пленника?
Тя тихо въздъхна.
— Бях толкова бясна — поклати глава Ета. — Много се ядосах, когато те те нараниха. Когато ме накараха да те нараня. Зарекох се, че ще ти намеря жив кораб, дори и ако това се окаже последното нещо в живота ми. Очевидно беше, че ти възнамеряваш да разпитваш пленниците за това. И в моментите, когато бях изнурена да бдя край теб, но пак не можех да заспя, отивах при тях.
— При тях?
— В началото бяха трима. — Тя небрежно сви рамене. — Вярвам, че притежавам информацията, която ти е нужна. Проверих я внимателно. И все пак се погрижих да оставя един от тях жив, защото бях сигурна, че ти ще искаш да го чуеш лично.
Жена с многобройни таланти. И освен това интелигентна. Най-вероятно в скоро време щеше да му се наложи да я убие.
— И какво научи?
— Те бяха чували само за два живи кораба. Първият е малък, нарича се Офелия. Този кораб напуснал столицата преди тях, но все още разполагал със стоки от Бингтаун, което означава, че му предстоят още спирания в пристанища на север. — Ета сви рамене. — Възможно е корабът още да се намира зад тях, възможно е вече да ги е изпреварил. Това не се знае. Другият жив кораб, който видели неотдавна, също бил в Джамаилия. Влязъл в пристанището в деня преди заминаването им. Нямало да остане там дълго. Собствениците му разтоварвали и преустройвали трюма, за да превозват роби към Калсид.
— Това е нелепо: да използват жив кораб за продажба на роби — отвратено възкликна Кенит. — Излъгали са те.
Ета отново сви рамене.
— Възможно е. Но те лъжеха много убедително, отделени едни от други. Убедиха ме.
— Лесно е да убедиш жена. Това ли беше всичко, което ти казаха?
Тя си позволи да го изгледа хладно.
— Най-вероятно и останалото е било лъжа.
— И все пак искам да го чуя.
Тя въздъхна.
— Те не знаеха много, предимно слухове. Останали са с живия кораб за няма и ден. Съдът, наречен Вивачия, бил собственост на бингтаунско семейство Търговци. Семейство Хейвън. Корабът ще се отправи към Калсид през Вътрешния проход колкото се може по-бързо. Собствениците възнамерявали да закупят предимно опитни роби, но щели да закупуват и обикновени. Начело на натоварването бил човек на име Торг, но той не бил капитан, а само един от помощниците. А корабът бил неотдавна съживен, това било първото му пътуване.
Кенит поклати глава насреща ѝ.
— Хейвън не е Търговско име.
Ета разпери ръце.
— Да, явно са ме излъгали. — Тя извърна лице и се втренчи в една от стените. — Съжалявам, че съм объркала разпита.
Тя започваше да става раздразнителна. Ако беше здрав, Кенит щеше да се приближи до нея, да я блъсне върху леглото и да ѝ напомни за ролята, в която тя присъства на борда. Ала в сегашното си състояние трябваше да я ласкае. Той се опита да измисли някаква любезност. Напразно, защото неприятните пулсации в крака му бяха започнали да се усилват. В този момент на капитана се искаше единствено да се отпусне и да заспи, за да забрави всичко това. А за това трябваше да иска помощта ѝ.
— Аз съм безпомощен. Дори не мога да се върна сам в леглото си — с горчилка в гласа обяви Кенит. И в нетипично откровение додаде: — Не ми е приятно да ме виждаш така.
Вън музиката се промени. Нечий звънък и ясен мъжки глас поде напев, едновременно силен и нежен. Кенит наклони глава и се опита да се съсредоточи в думите, които му се струваха познати.
— Да, сещам се — промърмори той на себе си. — Посланието на Китрис до неговата любима. Прекрасна поема.
Капитанът отново направи опит да измисли някакъв комплимент, напразно.
— Можеш да излезеш, за да слушаш по-добре, ако искаш — предложи ѝ той. — Тази поема е много красива.