Пред очите му започваше да притъмнява, а болката изтръгваше от тях сълзи.
— Чувала ли си я преди? — попита Кенит.
— Кенит… — Тя поклати глава в неочаквано и необяснимо разкаяние. — Точно тук, с теб искам да я слушам. Прости ми. Понякога съм толкова безсърдечна. Ти си пребледнял като платно, а аз съм седнала да се цупя. Нека ти помогна.
И тя действително го стори, с цялата възможна нежност. И приближи хладна гъба до лицето му.
— Не — немощно възрази Кенит. — Студено ми е.
Ета внимателно го зави и легна откъм здравата му страна. Топлината на тялото ѝ беше приятна, ала дантелите, красящи ризата ѝ, го деряха по лицето.
— Съблечи се — каза ѝ той. — Гола ти си най-топла.
Ета се засмя, едновременно изненадана и доволна.
— Ама че човек — меко го смъмри тя. И се надигна, за да изпълни нареждането.
На вратата се почука.
— Какво? — тросна се Кенит.
— Доведох пленника, сър — с известна изненада обясни Соркоровият глас.
Ала в този момент капитанът се чувстваше прекалено изнурен.
— Остави го — тихо каза той. — Ета вече го е разпитала. Повече не ми е нужен.
Дрехите ѝ падаха на пода край нея. Тя внимателно се върна в леглото, където отново се притисна до него. Успокояващият допир на кожата ѝ го накара да усети умората си още по-ясно.
— Сигурен ли сте, капитане? — настойчиво се обади Соркор.
— Влез — размисли Кенит.
Заместникът му отвори вратата. Зад него двама моряци придържаха каквото бе останало от капитана на Сикерна. Те уловиха погледа на своя капитан, а в следващия миг удивено се загледаха в нещо до него. Кенит изви глава, проследявайки очите им. Излегналата се до него Ета придържаше одеялото точно над гърдите си. Музиката от палубата долиташе по-ясно.
Ета не се бе ограничила да ослепи пленника, тя го бе разчленявала парче по парче. Отвратително… Точно сега на Кенит не му беше до подобни гледки. Но той трябваше да мисли за репутацията си. Да приключи по-бързо.
— Пленнико, истина ли са нещата, които си казал на моята любовница?
Подобието на човек повдигна обезобразеното си лице по посока на гласа.
— Кълна се, че бях искрен. Всеки път. Защо ми е да лъжа? — И той започна да ридае шумно, чудат звук заради разрязаните му ноздри. — Умолявам ви, дръжте я далеч от мен. Казах ѝ истината. Казах ѝ всичко, което зная.
Не, Кенит повече не можеше да се разправя с тези неща, не и в това си състояние. Този човек очевидно беше излъгал Ета, а сега лъжеше и него самия. От него полза нямаше.
А болката от осакатения крак скачаше нагоре, блъскаше се в самия череп!
— Сега съм зает — рече капитанът. Не искаше да признае, че едно нищожно миене го е изтощило до такава степен. — Предавам го на твоите грижи, Соркор. Постъпи с него по свое усмотрение.
Смисълът на думите му беше очевиден; пленникът отново започна да хленчи и да се моли.
— И затвори вратата след себе си — додаде капитанът.
— Сар! — долетя удивеният глас на един от моряците, когато вратата се затвори. — Той вече я е почнал. Нашият капитан не дава пет пари за нищо!
Кенит леко се извърна към топлината до себе си, затвори очи и се потопи в дълбок сън.
Глава двадесет и осма
Превратности
Струваше му се нереално, когато те изникнаха да го отведат. Със самия възрастен надзирател Уинтроу би се справил лесно, ала останалите бяха огромни зрели мъже, натрупали мускули и значителен опит в работата си.
— Пуснете ме! — гневно крещеше Уинтроу. — Баща ми идва да ме отведе! Пуснете ме!
Впоследствие самият той бе признал това си поведение за глупаво. Наивно бе очакването му, че с голи думи би могъл да им попречи да използват силата си. Наивно. Думите на един роб не значеха нищо. Неговите гневни крясъци по нищо не се отличаваха за тях от ревовете на магаре.
С небрежно умение те извиваха ръцете му и го принуждаваха да крачи в желаната от тях посока. Уинтроу не бе успял да се отърси от изненадата и по времето, когато се озова пред татуировчика.
— Мирувай — нареди му един от хората, докато приковаваше китките му. Уинтроу се изви с надеждата, че ще успее да се измъкне. Напразно, съумя единствено да разрани кожата на ръцете си. Само след секунди крайниците му се оказаха обездвижени, а главата му лежеше върху нашийник от дебела кожа, прикрепен перпендикулярно на земята. Тази каишка бе стегната почти до задушаване. Стига да не се мяташе, юношата можеше да диша. А в тази принудена поза той не можеше да си поема дълбоко дъх.