Тези хора работеха със същото опитно безсърдечие като селските доктори, които кастрираха добитъка. Уинтроу се съмняваше, че някой от тях изобщо се е изморил.
— Сатрапов знак — обърна се един от тях към татуировчика. Специалистът кимна и намести къс киндин в устата си.
— Тази плът не е била създадена от мен. Аз не ще я пробивам да носи накити, не ще изменям с добавки лика си. Аз съм творение на Са, създадено такова, каквото е трябвало да бъде. Тази плът не принадлежи на мен, да я изменям.
Недостигът на дъх му позволи да изрецитира свещения текст под формата на шепот. Въпреки това Уинтроу изрече думите и остана да се надява.
Татуировчикът се изхрачи встрани. Капчици кръв багреха слюнката му. Явно той беше силно пристрастен, щом продължаваше да дъвче киндин дори и с тъй разранена уста.
— То таз плът не е и моя — със суха насмешка вметна мъжът. — Тя е на сатрапа. Неговия знак и със завързани очи мога да очертая. Ти много не шавай, така ще стане по-бързо и по-малко ще боли.
— Баща ми ще дойде, за да ме откупи — изрече Уинтроу на пресекулки.
— Много се е замотал баща ти. Не шавай.
Юношата нямаше време да се замисли дали застиналостта би представлявала съгласие с това богохулство. Първото пробождане на иглата прободе встрани от възнамерявалото място — в носа. Момчето изохка и трепна. В отговор татуировчикът го перна по главата.
— Не шавай бе! — тросна се той.
Уинтроу стисна очи и скръцна със зъби.
— Ох, как мразя като ми се сбърчат така! — гневно промърмори татуировчикът и продължи работата си. Десетина пробождания, бързо обърсване на кръвта и щипещият допир на боята. Зелено. И пак: бодове, бърсане, жилване. Уинтроу се бореше с усещането, че всяко следващо негово вдишване донася все по-малко дъх. Той се чувстваше отвратително: виеше му се свят, боеше се, че ще припадне, а освен това гореше от гняв към себе си, че изпитва срам от евентуалния си припадък. С какво загубата на съзнание щеше да го изложи? Та нали други му причиняваха неправда. И къде беше баща му, защо се бавеше? Нима не осъзнаваше какво би се случило със сина му?
— Не я закачай. Не я докосвай и не я разчесвай, иначе само ще боли повече — долетя далечен глас. — Готов е, махайте го и водете следващия.
Нечии ръце откачиха веригите и нашийника и отново го принудиха да закрачи нанякъде. Уинтроу вървеше замаян, препъвайки се. Дори и в това си състояние успя да установи, че е отведен в друг, подобен на предишния навес. Но това не можеше да се случва в действителност, казваше си той. Баща му не би допуснал Уинтроу да бъде татуиран и продаден.
Уинтроу бе отведен до ограждение, заделено за нови роби. И петимата, намиращи се вътре, носеха пресни зелени татуировки върху лицата си.
Тук оковите му бяха прикрепени към пода; мъжете го оставиха. В мига, в който ръцете му се оказаха свободни, юношата внимателно докосна татуировката. Възглавничките на пръстите му усетиха сълзенето на възмутената му плът. Розова течност бавно се стичаше по страната му и капеше по челюстта. Но той нямаше с какво да я обърше.
Той се обърна към останалите роби, осъзнал, че от сблъсъка с татуировчика насам не е промълвил и дума.
— Какво ще стане сега? — замаяно ги попита той.
Отвърна му едно високо момче, което си бъркаше в носа.
— Продават ни — саркастично обясни то. — И си оставаме роби до края на живота си. Освен ако не убиеш някого и не се измъкнеш.
Говорещият бе мрачно упорит, ала Уинтроу усети, че това са празни думи. Думите бяха единственият начин за съпротива. Останалите четирима бяха изоставили дори това. Те стояха прави, облегнати или седяха на земята, до един изчакващи следващия развой на събитията. Юношата познаваше това състояние. Жестоко ранените люде изпадаха в него. Те стояха мълчаливо, взираха се в една точка и понякога трепваха.
— Не мога да повярвам — прошепна Уинтроу. — Не мога да повярвам, че Торг не е казал на баща ми.
И в следващия момент се зачуди на увереността, с която бе очаквал това. Как бе могъл да прояви подобна наивност, да остави съдбата си да зависи от един садистичен идиот? Защо просто не бе казал на надзирателя още през първия ден? И всъщност защо изобщо бе избягал от кораба? Нима там беше толкова лошо? На борда Уинтроу поне бе имал на какво да се надява, да очаква петнадесетия си рожден ден, който щеше да му донесе свободата. Сега свободата му бе отложена някъде в неопределеното бъдеще. И я нямаше Вивачия, която да го подкрепя.
Мисълта за нея породи остра самота. Той я бе предал и се бе озовал в робство. Да, това се случваше в действителност. Сега той беше роб. И щеше да остане роб до края на живота си.