Уинтроу се отпусна сред мръсната слама и обви коленете си с ръце. Струваше му се, че някъде в далечината се заражда буря.
Вивачия се поклащаше неутешимо в притихналото пристанище. Денят беше прекрасен. Слънцето блестеше по прословутите бели постройки на Джамаилия. Днес вятърът идваше от юг, смекчаващ зимния ден и миризмата на останалите закотвени робски кораби. Личеше, че пролетта е близо. Още по̀ на юг, из местата, където Ефрън я бе отвеждал, в този момент плодовите дръвчета щяха да преливат от розови и бели цветове. На юг се криеше топла красота. Ала Вивачия щеше да се отправи на север, към Калсид.
Трополенето из трюма ѝ най-сетне бе притихнало; превръщането ѝ в робски кораб бе приключено. Днес щяха да бъдат натоварени последните припаси, а утре живият ѝ товар щеше да бъде прикован към утробата ѝ. И тя щеше да отплава от Джамаилия сама. Без Уинтроу.
И веднага щом тя вдигнеше котва, някоя от ленивите пристанищни змии щеше да се разгърне и да я последва. А може би повече от една. От този момент нататък водните змии щяха да бъдат нейни постоянни спътници. Миналата нощ, насред покоя, една малка змия се бе надигнала и се бе плъзнала сред привързаните робски кораби. Близо до Вивачия змията бе повдигнала муцуна над повърхността и се бе втренчила в нея. Нещо в този поглед я бе вцепенило от ужас. Застиналата Вивачия дори не бе могла да повика вахтените. Ако в този момент Уинтроу се бе намирал на борда ѝ, той щеше да усети тревогата ѝ и да се отзове…
Не, тя нямаше повече да мисли за него. Щеше да се оправя сама. Мъката продължаваше да подкопава душата ѝ, но Вивачия не обръщаше внимание. Та нали денят бе толкова прекрасен. Тя се заслуша във вълните, които обливаха корпуса ѝ. Те звучаха тъй успокояващо.
— Корабе? Вивачия?
Тя бавно повдигна глава и се извърна назад. Гантри се бе облегнал на перилото край носа, приведен.
— Бих ли могъл да те помоля да престанеш? Целият екипаж се изнервя. Вече изгубихме двама, те не се върнаха от брега. Мисля, че е защото си ги изплашила.
Изплашила. И какво толкова плашещо имаше в самотата, изолацията и змии, които никой друг не виждаше?
— Ще повикам Финдоу да ти посвири. Днес аз получих разрешение да сляза на брега. И ти обещавам, че през цялото време ще търся Уинтроу. Обещавам ти.
Нима те мислеха, че това ще я направи щастлива? Че ако те намереха Уинтроу и го довлечаха обратно, несклонен, тя отново щеше да бъде покорна? Да, Кайл несъмнено вярваше в това. Точно по тази причина той бе насилил сина си да дойде на борда. За него съществуваше единствено принудата.
— Моля те, Вивачия — отчаяно говореше Гантри. — Би ли спряла да се поклащаш? Днес водата е гладка като стъкло. Ти си единственият кораб в цялото пристанище, който се движи.
Стана ѝ жал за Гантри. Той беше добър човек и си разбираше от работата. Той нямаше вина за случващото се и не биваше да страда заради това.
Но нима самата Вивачия имаше вина?
Тя направи усилие да се съсредоточи. Гантри беше добър моряк и заслужаваше някакво обяснение.
— Аз губя себе си — поде тя, макар веднага да осъзна чудатия начин, по който прозвучаха думите ѝ. — Не е толкова трудно, когато зная, че някой ще се върне. Но когато съм сама, за мен е трудно да оставам онова, което съм. Започвам да си мисля… не, това не са мисли. По-скоро прилича на сън, ала тези като мен не могат да спят. Става дума за нещо различно. А когато змиите ме докосват, става още по-лошо.
Гантри бе придобил още по-тревожен вид.
— Змиите — със съмнение повтори той.
— Гантри… — промълви Вивачия. — В пристанището има змии. Те лежат сред калта на дъното.
Помощникът въздъхна.
— Ти вече ми каза за това. Но никой друг не е виждал и следа от тях. Затова си мисля, че се лъжеш. — Морякът замълча, изчакващ отговор.
Фигурата му обърна гръб.
— Ако Уинтроу беше тук, той също щеше да ги почувства. Щеше да знае, че казвам истината.
— Може би — колебливо се съгласи Гантри. — Ала се боя, че него го няма. Зная, че ти страдаш заради това. И че в негово отсъствие се страхуваш. — Сега гласът му придоби нотките на предпазливо успокояване. — Възможно е на дъното да има змии. Но какво бихме могли да направим? А и те не ни закачат. Най-добре би било и ние да отвърнем със същото.
Тя отново извърна глава към него, ала този път Гантри отбягваше погледа ѝ. Той какво си мислеше за нея, че змиите ѝ се привиждат? Че в мъката си тя е започнала да полудява?
— Не съм луда, Гантри — тихо промълви тя. — За мен е изключително трудно да оставам сама. Но не съм луда. Дори може да виждам нещата по-ясно. Да ги виждам по своя собствен начин, а не… а не като един Вестрит.