— Зная това, сър. И оценявам жеста ви.
— Погрижи се да проличи. Аз изисквам много от хората си, Ател. Много е вероятно да съжаляваш за решението си далеч преди да сме достигнали Бингтаун.
— С ваше разрешение, капитане, това ми е известно. Чувал съм, че сте строг, но справедлив. — Тя отново повдигна очи към него. — За такъв човек не ме е страх да работя.
Вметнато точно на място. Капитанът почти се усмихна.
— Върви да се представиш на помощника. Той се казва Граг Тенира. Кажи му, че съм те наел и съм ти възложил да остъргваш ръжда от котвената верига.
— Слушам, сър — отвърна Алтея с добре отмерена гримаса. Остъргването на ръжда представляваше безконечна задача. Но тази задача щеше да бъде изпълнявана на борда на жив кораб, което я правеше далеч по-добра от всичко, което младата жена бе вършила на борда на Жътвар. — Благодаря ви, сър.
— Хайде, върви — благоразположено каза капитанът, приведе се да вземе халбата си и я повдигна към едно от прислужващите хлапета.
Когато се озова отвън, Алтея въздъхна облекчено. Покрай възторга си тя не обръщаше внимание на хладния вятър. Тенира не я беше разпознал, а това означаваше, че няма да я разпознае и занапред. На един юнга не се налагаше да се среща с капитана. А след като самият капитан не я беше разпознал, то и Граг Тенира нямаше да я познае. Ател юнгата по нищо не приличаше на Алтея от бала.
Тя беше успяла, беше си осигурила пътуването до Бингтаун. И ако нещата, които бе чувала за капитан Тенира бяха истина, в края на пътуването тя щеше да получи известно възнаграждение. Той ценеше трудолюбието.
Офелия отплаваше утре. От Алтея се искаше единствено да отнесе багажа си на борда и да си намери място, където да опъне хамака си. А утре по същото време щеше да е поела към дома.
И отново щеше да се намира сред жив кораб.
Към този факт сърцето ѝ се отнасяше със смесени чувства. Офелия не беше Вивачия. Връзка между Алтея и кораба нямаше да съществува. Но пък Офелия нямаше да бъде някакво мъртво парче, тласкано от стихиите. Хубаво беше да стъпи на борда на жив съд. И с огромна радост щеше да напусне този противен, мазен градец.
Тя се отправи към долнопробната пивница, където беше отседнала. Тази вечер щеше да се качи на борда на Офелия, а утре сутринта щеше да е отплавала. Нямаше да ѝ остане време да намери Брашън и да се сбогува с него. Нямаше време и да го търси. Нищо чудно той вече да беше отплавал. Пък и какъв смисъл имаше да го дири? Той бе поел по своя път, също като нея. А и тя не се чувстваше истински свързана с него. Дори не знаеше защо си мисли за него в този момент. Двамата нямаше повече какво да си кажат. Пък и една евентуална тяхна среща само би породила напрегнат разговор.
Кантората на пристанищния агент бе тясна и задушна — в огнището бе накладен прекалено силен огън. Особено потискаща беше тази стая в сравнение със свежия зимен ден.
Брашън намести яката си и отново отпусна ръце в скута.
— Аз набирам хора за кораба Пролетна вечер. Ето какво доверие ми оказва капитанът. И това е доверие, към което аз се отнасям изключително сериозно. Ако му изпратя някой ленивец или пияница, на риск са изложени време, пари и животи. По тази причина съм много предпазлив.
Агентът, оплешивяващ дребосък, поспря да натъпче лулата си. Мълчанието му изглеждаше подканящо, затова Брашън се постара да измисли отговор.
— Голяма отговорност е — рискува той.
Другият изпусна облак жълтеникав дим. Неговата острота се вряза в гърлото и очите на Брашън, който от своя страна се постара да си придаде невъзмутим вид. Той бе влязъл тук единствено заради позицията на заместник, обявена отвън. Пролетна вечер беше малък товарен съд, следвал крайбрежния маршрут между Кандило и Бингтаун. Товарът, поет или оставен в съответното пристанище, определяше следващата спирка. За Брашън това звучеше подозрително, досущ като поведението на прекупвач, който купува и продава откраднати от пиратите стоки. А в подобна работа Брашън определено не искаше да се замесва. В действителност той нямаше желание да се занимава с каквато и да било работа, ала и парите, и киндинът му бяха на свършване. Така че той не разполагаше с избор.
Посредникът говореше отново; Брашън се постара да изглежда заинтересован.
— … и го изгубихме. Жалко, защото той беше с нас години наред. Ала вие и сам знаете — той отново дръпна от лулата и изпусна дима през носа. — Времето никого не чака. Същото важи и за товара. Пролетна вечер трябва да продължи пътя си и се нуждае от нов помощник. Вие изглеждате запознат с маршрутите, които обсъждахме. Може би няма да сме в състояние да ви платим онова, което смятате, че ви се полага.