Този момент бе подходящ за подобна отстъпка; тя позволяваше на посредника да запази част от гордостта си. Няколко мига дребосъкът мълча, замислено присвил очи, а след това кимна.
— Разумно. Знаете ли къде е закотвен съдът?
Брашън се усмихна широко насреща му.
— Нима ви приличам на човек, който би се явил да търси работа на съд, който не е виждал? Да, зная. Ако впоследствие си промените мнението, ще можете да ме намерите на борда му. Но се съмнявам, че това ще се случи.
— В такъв случай ви желая приятен ден.
— Лек ден и на вас.
Брашън напусна кантората и закрачи с енергичната походка на човек с цел. За негово облекчение моряшката му торба все още се намираше в купчината слама зад конюшнята. Евентуалното ѝ задигане би го поставило в много неудобно положение.
За всеки случай той я отвори, за да провери съдържанието. Вътре нямаше кой знае какви ценности, но все пак…
Киндинът беше налице. Запасите бяха намалели драстично, ала щяха да му стигнат на първо време. Така или иначе Брашън никога не дъвчеше киндин по време на плаване. През годините на служба на Вивачия той не бе употребявал и през свободното си време на брега.
Споменът за Вивачия породи тъпа болка. С изгубването на тамошното си място той бе изгубил много неща. Ако Ефрън Вестрит не се беше разболял, всичко щеше да се е развило по съвсем друг начин. Самият Брашън все още би плавал на стария си пост. И Алтея също.
Нова неприятна мисъл. Къде ли беше тя сега? Брашън бе постъпил глупаво в упоритостта си. Не бе имал основателна причина да си тръгва тъй рязко онази вечер. Тя бе казала, че двамата не се познават, ала и двамата знаеха, че това не е така.
Алтея го познаваше достатъчно добре, за да не иска да има нищо общо с него.
Той спря на улицата, свали торбата си и отчупи късче от последната пръчка киндин. Малко късче, колкото да изглежда оживен на гладен стомах. Странно е как две нощи почти празен стомах са способни да направят сухарите и осоленото говеждо привлекателни. За момент киндинът ужили лигавицата, сетне Брашън го измести с език и бавно вдиша сред горчивината, изпълваща устата му. Светът придоби по-голяма острота.
Отново нарамил торбата, той се отправи към кейовете.
Хубаво беше отново да има място в света. Пък и Пролетна вечер се очертаваше като интересен съд. Вивачия често бе прекосявала Вътрешния проход, но не бе спирала. Капитан Вестрит бе търгувал предимно на юг от Джамаилия, склонност, благодарение на която Брашън бе разгледал десетки екзотични пристанища в тази част на света. Сега му предстоеше да се запознае отново с Пиратските острови. Интересно дали някой от тамошните го помнеше?
Пладнето бе дошло и отминало, поне доколкото Уинтроу можеше да прецени — по усещанията на стомаха си. Той отново докосна лице и погледна пръстите си. Покриваше ги лепкав слой.
Как ли изглеждаше татуировката му? Същия зелен знак той можеше да види върху лицата на останалите затворени с него, ала не можеше да си го представи върху собствения си лик. Останалите бяха роби, за Уинтроу не беше изненада да ги види татуирани. Ала самият той не беше роб. Случилото се по-рано днес беше грешка. Баща му трябваше да дойде и да го спаси.
Тази му представа се спука като сапунен мехур и той сам прозря нелогичността на мислите си. Вчера лицата на тези хора не бяха белязани, досущ като неговото. Те също бяха роби едва от тази сутрин.
И пак му беше трудно да мисли за себе си като за роб. Всичко това бе недоразумение.
От известно време той дочуваше глъчка, мърморенето на тълпа, чиито членове се надвикват. Ала никой не идваше при тях. Само един пазач летаргично се разхождаше.
Уинтроу прочисти гърло. Никой не се обърна към него. Въпреки това юношата каза:
— Защо няма купувачи? В другите килии имаше купувачи, които подбираха.
Изцапаното момче отговори с уморен глас:
— Явно си бил при задрасканите лица. Те биват продавани почти на безценица. Опитните роби биват изкупувани от компании, които впоследствие ги отдават под наем. Изкупуват ги на търг. Новите роби…
Той неочаквано замлъкна, сам затруднен да говори. Следващите му думи бяха малко по-глухи.